Стивън Кинг - Талисманът

Той затича към скалите, зад които лежеше Спийди. Усещаше светлината и топлината на талисмана точно над себе си.

Тичешком заобиколи групата скали от лявата страна. Продължаваше да носи Ричард на гърба си и да изпитва същата луда увереност… а че беше луда му дадоха да разбере незабавно и то твърде грубо. Дебеличък крак, обут в кафяв вълнен панталон (точно под обърнатия маншет Джек мерна съвършено подхождащ кафяв найлонов чорап) изведнъж се подаде иззад последната скала като бариера.

„По дяволите! — изпищя съзнанието на Джек. — Той те е очаквал. Ти си абсолютен кретен!“

Ричард изкрещя. Джек се опита да спре, но не можа. Морган го спъна така лесно, както училищният побойник спъва някой новак на игрището. След Смоуки Ъпдайк, Озмънд, Гардънър и Елрой и нещо, което бе изглеждало като кръстоска между крокодил и танк, всичко, което трябваше да направи дебелият свръхнапрегнат Морган Слоут, за да го събори, бе да клечи зад една скала, да наблюдава и да чака прекалено самоувереният Джек Сойер сам да връхлети върху него.

— Оооо! — изпищя Ричард, когато Джек политна напред. Смътно съзнаваше, че общата им сянка сякаш има твърде много ръце — като някакъв индийски идол. Стори му се, че талисманът премества тежестта си… и го повлича.

— Ричард, внимавай, пази го! — изрева Джек.

Ричард полетя над главата на Джек с ококорени уплашени очи. Жилите върху шията му се бяха опънали като струни. Докато падаше, вдигна талисмана нагоре. Ъгълчетата на устата му отчаяно бяха увиснали надолу. Удари земята първо с лицето си като конус на дефектна ракета. Пясъкът тук изобщо не бе пясък, а някакъв груб чакъл, примесен с по-едри камъчета и мидени черупки. Тялото му се приземи върху някаква скала, изригнала по време на земетресението. Звукът от тупването му беше страхотен. За миг Ричард изглеждаше като щраус, заровил главата си в пясъка. Задните му части, обути в мръсни памучни панталони, се клатеха насам-натам във въздуха. При други обстоятелства — обстоятелства, непридружавани от ужасяващия звук от тупването му например — позата щеше да бъде смешна и достойна за снимка: „Ричард Рационалния буйствува на плажа“. Само че сега изобщо не беше смешно. Ръцете на Ричард бавно се разтвориха… и талисманът се търкулна по леко наклонения плаж, измина около метър и спря. Небето и облаците се отразяваха в него, но не по повърхността му, а в леко осветената му сърцевина.

— Ричард — отново изрева Джек.

Морган бе някъде отзад, но той за секунди просто беше забравил за него. Цялата му увереност го бе напуснала в мига, в който видя как обутият в кафяв панталон крак се изпречва пред него като бариера. Изиграха го като хлапе от детската градина, а Ричард… Ричард…

— Рич…

Ричард се преобърна и Джек видя, че по нещастното му, изморено лице се стича кръв. Триъгълно парче кожа висеше над челото му като раздърпано корабно платно и почти скриваше окото му. От долната му страна стърчеше коса и гъделичкаше бузата на Ричард като пясъчножълта трева… а там, откъдето бе дошло покритото с коса парче кожа, проблясваше голият му череп.

— Счупи ли се? — попита Ричард. Гласът му премина в писък. — Джек, счупи ли се, когато паднах?

— Не, Ричи, не…

Кръвясалите очи на Ричард видяха нещо зад него и се ококориха,

— Джек! Джек! Вни…

Нещо като кожена тухла — една от мокасините на Морган Слоут, се заби между краката на Джек право в тестисите му. Ударът беше жесток, болката — толкова невероятна, че Джек не успя дори да изкрещи. Просто полетя напред, сгънат на две.

— Добре като цяло — констатира Морган Слоут, — но ти не изглеждаш добре, Джеки. Никак даже!

И сега човекът, бавно напредващ към Джек — бавно напредващ, понеже се наслаждаваше на всичко това — бе човек, с когото Джек никога не се бе запознавал както трябва. Той беше бяло лице, надничащо от прозореца на огромен черен дилижанс, лице с тъмни очи, което някак си бе усетило присъствието му; той беше променяща се фигура, превръщаща се в реалност на полето, където Джек и Вълк си говореха за чудеса като „родени наведнъж“ братчета и Голям лунен път; той беше сянка в очите на Андерс.

„Но аз никога досега не съм виждал на живо Морган дьо Орис“ — помисли си Джек. А той все още бе Джек — Джек, обут в чифт избелели мръсни панталони, панталони, които човек очаква да види върху тялото на азиатски кули, и сандали с връзки от необработена кожа. Но той все пак бе Джек, а не Язон. И слабините му бяха замръзнал от болка вик.