Стивън Кинг - Талисманът

— Страхуваш се. Сега, когато талисманът е пред теб, ти се страхуваш да дойдеш и да го вземеш.

— Изобщо не трябва да идвам и да го вземам, проклет Лъжеязон такъв! Пусни го. Хайде да видим как ще се счупи от само себе си, Джеки.

— Ела да го вземеш, Слоут — сопна се момчето. Не можеше да се побере в кожата си от яд. „Джеки.“ Побесня, когато чу галеното име, с което го наричаше майка му, да излиза от гадната уста на Морган. — Аз не съм черният хотел, Слоут. Аз съм само едно хлапе. Не можеш ли да вземеш стъклена топка от ръцете на хлапе, Слоут?

Беше ясно, че докато Джек държи талисмана в ръцете си, те са в задънена улица. Тъмносиня искра, трептяща като искрите, изхвръкващи от „демоните“ на Андерс, проблесна и угасна в центъра на талисмана. Незабавно я последва друга. Джек продължаваше да усеща силното бръмчене, излъчващо се от сърцето на набраздената стъклена топка. Той беше предопределен да вземе талисмана, това е било предначертано. Талисманът е знаел за неговото съществуване още от мига на раждането му, мислеше си Джек, и още оттогава е чакал той да го освободи. Имал е нужда от Джек Сойер. От никого другиго.

— Хайде, ела. Опитай се да го вземеш — подигравателно предложи той.

Слоут изръмжа и насочи ключа към него. По брадичката му се стичаше кръв. За миг той му се стори объркан, разстроен и разярен като бик и Джек наистина се засмя. После погледна встрани към лежащия върху пясъка Ричард и усмивката му замръзна. Лицето на Ричард буквално бе плувнало в кръв. Косата му бе подгизнала.

— Гад… — започна той, но взрив от синьо-жълта светлина се заби в пясъка досами него. Бе направил грешка, като погледна встрани. Той се обърна към Слоут, който тъкмо изстрелваше нова светкавица към краката му. Джек отскочи назад и снопът разрушителна светлина стопи пясъка до краката му и го превърна в жълта течност, която почти незабавно се охлади и се превърна в дълго парче стъкло.

— Синът ти ще умре — каза Джек.

— Майка ти ще умре — изръмжа Слоут в отговор. — Пусни това проклето нещо преди да съм ти отрязал главата. Веднага. Отърви се от него.

— Нещо друго не ти ли се ще?

— Ще ми се да те превърна в труп! — изкрещя Морган и насочи ключа към главата на Джек. После размисли, очите му блеснаха и той рязко вдигна ръка право нагоре, така че ключът щръкна към небето. Дълъг сноп светкавици сякаш изригна от юмрука му и се разшири, докато се изкачваше нагоре. Небето почерня. Във внезапно настъпилата тъмнина светеха само талисманът и лицето на Морган Слоут. Лицето на Слоут светеше, понеже талисманът хвърляше светлината си върху него и Джек осъзна, че неговото собствено лице най-вероятно също е сгряно от стъкленото кълбо. И веднага щом той размаха светещия талисман към Слоут, опитвайки се Бог знае какво — да го накара да хвърли ключа, да го вбеси, да натрие носа му с факта, че е безсилен — разбра, че възможностите на Морган Слоут още не са стигнали до края си. Тлъсти снежинки заваляха от тъмното небе. Слоут изчезна зад плътната завеса от сняг. Джек чу гадния му смях.

Тя с усилия стана от леглото и се приближи до прозореца. Погледна пустия декемврийски плаж, осветен от една-единствена улична лампа. Изведнъж една чайка кацна на перваза отвън. От човката й висеше парче хрущял и в този миг тя си помисли за Слоут. Чайката приличаше на Слоут.

Лили се отдръпна, после отново се приближи. Изпитваше някакъв нелеп гняв. Една чайка не можеше да прилича на Слоут, нито пък имаше право да нахлува в нейната територия… нямаше право и толкоз. Тя почука по студеното стъкло. Птицата изпърха с криле, но не отлетя. Лили чу мисълта, която се въртеше в студения й мозък, чу я ясно, сякаш я бяха казали по радиото:

„Джек умира, Лили… Джек умииирааааа…“

Чайката наведе глава напред. Почука по стъклото хладнокръвно като гарвана на По.

„Умииирааааа…“

— Не — изпищя тя. — Разкарай се, Слоут! — Този път не само почука, а удари с юмрук и проби стъклото. Чайката политна назад, изпищя и почти падна. Мразовит въздух нахлу през дупката в стъклото.

От ръката на Лили капеше кръв — не, не, не капеше. Направо течеше. Беше се срязала доста лошо на две места. Извади парченцата стъкло от меката част на дланта си и притисна ръка в нощницата си. — Не очакваше това, нали, стар мръсник такъв? — изкрещя тя на птицата, която неуморно кръжеше над парка, и се разплака. — Сега го остави на мира! Остави го на мира! Остави сина ми на мира!

Цялата беше в кръв. През пробитото стъкло нахлуваше леден въздух. Под светлината на единствената улична лампа видя, че от небето започват да падат първите снежинки.