Стивън Кинг - Талисманът

Джек видя звезди… и разбра какво става.

„Слоут се пренася! Пренася се… мръдва… и се пренася обратно!“

Той се обърна неспокойно като човек, заобиколен от стотици врагове, а не само от един. Зеленикавосиня светкавица проряза мрака. Той насочи талисмана към нея, надяваше се да я насочи обратно към Слоут. Твърде късно. Вече бе угаснала.

„В такъв случай защо не го виждам там отвъд? Отвъд в Териториите?“

Отговорът изведнъж проблесна в главата му… и сякаш за да го потвърди, талисманът излъчи великолепно ветрило от бяла светлина, което грейна в мрака като фар на локомотив.

„Не го виждам там отвъд, не му отговарям там отвъд, понеже ме няма там отвъд!!! Язон е изчезнал… и аз съм единствен по природа! Слоут се пренася на един плаж, където са само Морган дьо Орис и мъртвият или умиращ човек на име Паркъс. Ричард също не е там, понеже синът на Морган дьо Орис, Ръштън, е умрял преди много време и Ричард също е единствен по природа! Когато се пренесох преди, талисманът беше там… но Ричард го нямаше! Морган се пренася… мръдва… пренася се обратно… опитва се да ме докара до лудост…“

— Здрасти, Джеки!

Отляво.

— Тук съм!

Отдясно.

Но Джек вече не се ослушваше, за да открие мястото му. Той гледаше в талисмана и чакаше знак. Най-важният знак в живота си.

Отзад. Този път щеше да дойде отзад.

Талисманът проблесна като силна лампа.

Джек се завъртя… и докато се въртеше, се пренесе в Териториите, под ослепителна слънчева светлина. И там беше Морган дьо Орис — голям като живота и дваж по-грозен. За миг той не осъзна, че Джек е разгадал трика му. Бързо куцукаше към мястото, което щеше да се окаже зад гърба на момчето, когато отново се пренесеше в Американските територии. Гадна усмивка пълзеше по устните му. Пелерината се вееше зад гърба му на вълни. Провлачваше левия си ботуш и Джек видя, че върху пясъка с накъсана линия от тирета е нарисувана окръжност. Морган просто бързо бе обикалял в кръг около него, бе го предизвиквал с лъжи за майка му, бе хвърлял камъни и се бе пренасял от единия свят в другия и обратно.

— Виждам те! — с всичка сила извика момчето.

Морган се стресна и смаяно се втренчи в него, стиснал с една ръка гръмоотвода.

— Виждам те! — повторно изкрещя Джек. — Трябва ли да продължаваме до безкрайност, Слоут?

Морган дьо Орис насочи гръмоотвода към него. Върху лицето му не бе останал и помен от смайване и стрес. Не, то бе придобило изражението на човек, съзнаващ силата си, на умен човек, бързо виждащ всички възможности в дадена ситуация. Очите му се присвиха. В секундата, в която Морган дьо Орис насочи смъртоносния сребърен гръмоотвод към него и присви очи, сякаш се прицелваше, Джек понечи да се пренесе обратно в Американските територии и ако го бе направил, щеше да загине. Но в последната частица от секундата някаква разсъдливост, или благоразумие, или уплаха го накара да действува досущ като човек, скачащ точно пред бясно летящ насреща му камион. Същата проницателност, която му бе съобщила, че Морган се пренася от единия в другия свят, отново го спаси — Джек се бе научил да предусеща ходовете на врага си. Той остана на мястото си и отново зачака почти мистичния знак. За частичка от секундата Джек Сойер затаи дъх. И ако Морган не се гордееше толкова много с непочтения си трик, той би могъл да убие Джек Сойер точно в този миг и да изпълни най-съкровеното си желание. Но вместо това образът на Морган изведнъж напусна Териториите, точно както момчето бе смятало, че ще стане. Джек си пое дъх. Тялото на Спийди (на Паркъс, осъзна той) лежеше неподвижно недалеч от него. Знакът се появи. Джек изпразни дробовете си и се пренесе обратно.

Нова ивица стъкло разделяше пясъка на плажа на Пойнт Венути. Тя отрази внезапния лъч бяла светлина, излизащ от талисмана.

— Без малко да загинеш, нали? — прошепна Морган Слоут от тъмнината.

Сняг засипваше Джек, леден вятър смразяваше крайниците му, гърлото му, челото му. На няколко метра от него висеше лицето на Слоут със смръщено по познат начин чело и отворена окървавена уста. Той протягаше в бурята ключа към Джек, а ивицата мокър сняг по ръкава на кафявия му костюм се уголемяваше. Джек забеляза, че от лявата ноздра на несъразмерно малкия му нос се процежда тънка струйка кръв. Кръвясалите от болка очи на Слоут светеха в мрака.

Ричард Слоут объркано отвори очи. Всяка негова частичка бе изтръпнала от студ. Отначало без каквото и да било чувство си помисли, че е мъртъв. Бе паднал някъде, вероятно по онези стръмни, отвратителни задни стъпала на трибуната в „Тейър“. Сега беше мъртъв и изстинал и нищо повече не можеше да му се случи. За миг изпита зашеметяващо облекчение.