Стивън Кинг - Талисманът

„Е, аз му вярвам достатъчно“ — помисли си Джек, наведе се и хвана ръката на Ричард. Спийди стисна другата му ръка.

Без каквото и да било усилие тримата се пренесоха.

Интуицията на Джек не го бе излъгала. Човекът, стоящ до него отвъд на черния пясък, по който още си личаха следите от куция крак на Морган дьо Орис, беше силен и бодър и в цветущо здраве.

Джек се втренчи в този непознат, който донякъде приличаше на по-млад брат на Спийди Паркър, със страхопочитание и известно безпокойство.

— Спийди… господин Паркъс, искам да кажа… какъв сте…

— Сега имате нужда от почивка — каза Паркъс. — Ти със сигурност, а приятелят ти още повече. Той бе по-близо до смъртта, отколкото някой някога ще узнае… но не мисля, че е от хората, които си падат по признанията, даже пред самите себе си.

— Да. Правилно сте го преценили.

— Тук отвъд ще си починете по-добре. — Паркъс взе Ричард на ръце и тръгна по плажа в противоположна на замъка посока. Джек се запрепъва до него, но постепенно изостана. След няколко крачки се задъха. Краката му сякаш бяха от гума. Главата го болеше, вероятно като реакция от последната битка.

— Защо… къде… — Това бе всичко, което задъхан успя да изрече. Държеше талисмана до гърдите си. Сега талисманът изглеждаше матов, повърхността му беше тъмна, непрозрачна и безинтересна.

— Ще повървим съвсем малко — каза Паркъс. — Ти и приятелят ти не искате да почивате, където беше той, нали?

И въпреки че беше изтощен, Джек поклати глава. Паркъс погледна назад през рамо, после тъжно кимна.

— Там вони на неговото зло. Вони и на вашия свят, Джек.

— За мен двете миризми доста си приличат.

Паркъс продължи напред с Ричард в ръце.

На стотина метра по-нататък той спря. Тук черният пясък имаше по-светъл цвят — не бял, но сив. Паркъс внимателно остави Ричард на земята. Джек се изпъна до него. Пясъкът беше топъл — благословено топъл. Нямаше сняг.

Паркъс седна до него и кръстоса крака.

— Сега ще поспите — каза той. — Може би ще се събудите чак утре. Дори да е така, никой няма да ви безпокои. Погледни.

Паркъс махна с ръка към мястото, на което в Американските територии се намираше Пойнт Венути. Когато Джек за пръв път видя черния замък, цяло едно крило от него бе разрушено и изгоряло, сякаш вътре беше имало огромна експлозия. Сега замъкът изглеждаше съвсем обикновен. От заплашителността му не бе останал и помен, незаконното му съкровище бе отнесено. Той бе просто най-обикновен замък — камъни, подредени един върху друг по шаблон.

След това Джек забеляза, че земетресението не е било толкова силно тук отвъд, пък освен това бе имало и много по-малко за разрушаване. Видя няколко срутени колиби, очевидно построени предимно от дървени трупи. Видя няколко полуизгорели дилижанса — кадилаци, а може би и не кадилаци в Американските територии. Тук-там мерна проснати космати тела.

— Тези, които бяха тук и оцеляха, избягаха — каза Паркъс. — Знаят какво се случи, знаят, че Орис е мъртъв, и няма да ви безпокоят повече. Злото, което бе тук, си отиде. Разбираш ли това? Можеш ли да го почувствуваш?

— Да — прошепна Джек. — Но… господин Паркъс… вие няма да… няма…

— Да си тръгна ли? Напротив. Съвсем скоро. Ти и приятелят ти ще си отспите, но ти и аз първо трябва да поговорим. Разговорът няма да ни отнеме много време. Опитай се да вдигнеш глава от гърдите си и да я подържиш изправена още съвсем мъничко.

С доста усилия Джек се справи и дори успя съвсем — е, почти — да отвори очи. Паркъс кимна.

— Когато се събудите, хванете на изток… но не се пренасяйте. Останете тук отвъд известно време. Останете в Териториите. Там отвъд, от вашата страна, ще цари голяма бъркотия — спасителни отряди, тълпи репортери, Язон знае още какво. Поне снегът ще се стопи преди някой да разбере, че го е имало, с изключение на няколкото души, които ще бъдат обявени за луди…

— А вие защо трябва да тръгвате?

— Просто трябва да се поразходя насам-натам, Джек. Тук отвъд има много работа за вършене. Новината за смъртта на Морган вече пътува на изток. Пътува бързо. Вече съм изостанал от нея, а трябва да я изпреваря, ако мога. Искам да стигна до Големия пущинак… и на изток… преди много лоши люде да се насочат към други места. — Той погледна океана с очи сиви и студени като кремък. — Когато дойде време да се плаща сметката, хората трябва да платят. Морган го няма, но има още много длъжници.

— Вие сте нещо като полицай тук отвъд, нали?