Стивън Кинг - Талисманът

От ключа се изви пламък — зелено-син пламък изхвръкна от мъничкото ключе на амбулантния търговец. Стрелна се към талисмана, удари го, разстла се върху него и го превърна в горящо слънце. За миг там бяха всички цветове… за миг там бяха всички светове. После пламъкът изчезна.

Талисманът го бе погълнал.

Изял го бе без остатък.

Тъмнината се върна. Краката на Джек омекнаха и той се свлече върху отпуснатите прасци на Спийди Паркър. Спийди изсумтя и се размърда.

Имаше двесекундна фазова разлика… и тогава пламъкът изведнъж изригна от талисмана като река. Джек широко отвори очи въпреки неспокойната си, френетична мисъл

(„Ще те ослепи! Джек! Ще те…“)

и променената география на Пойнт Венути бе осветена сякаш Господът на всички вселени се бе навел, за да направи снимка. Джек видя „Азенкур“ — хлътнал и полуразрушен. Видя сгромолясалите се хълмове, които сега бяха низини. Видя Ричард да лежи по гръб и Спийди да лежи по корем с обърната на една страна глава. Спийди се усмихваше.

След това Морган Слоут се люшна назад и собственият му ключ го обви в море от пламъци. Пламъкът, който бе погълнат от талисмана, както светлината от оптическия мерник на Сънлайт Гардънър, бе върнат обратно хилядократно увеличен.

Между световете се отвори дупка — дупка с размера на тунела, водещ към Оутли — и Джек видя как Слоут пропада в нея. Прекрасният му кафяв костюм гореше, почти мъртвешката му ръка продължаваше да стиска ключа. Очите на Слоут вряха в дупките си, но бяха ококорени… разбираха.

И докато Слоут потъваше, Джек видя, че той се променя. Видя появата на пелерина, която приличаше на криле на прилеп, обгорен от пламъка на факла, видя горящите му ботуши и пламтящата му коса. Видя как ключът се превръща в нещо като миниатюрен гръмоотвод.

Видя… дневна светлина!

Тя струйна изведнъж. Заслепен от нея, Джек се търкулна на покрития със сняг плаж. В ушите си — уши някъде дълбоко в главата — чуваше предсмъртния вик на Морган Слоут, който бе върнат надолу през всички възможни светове към забравата.

— Джек? — Ричард се надигна, хванал главата си. — Джек, какво стана? Май паднах по стъпалата на стадиона.

Спийди се издърпа напред в снега, понадигна се и погледна Джек. Очите му бяха изморени… но по лицето му нямаше рани.

— Добре свършена работа, Джек — каза той и се ухили. — Добре… — Отново се свлече в снега. Дишаше тежко.

„Дъга“ — помисли си Джек. Изправи се, но отново падна. Замръзналият по лицето му сняг започна да се топи като сълзи. Успя да застане на колене и отново се изправи. Пред очите му играеха петна… но той видя огромния тъмен кръг в снега, където бе стоял Морган.

— Дъга! — извика Джек Сойер и вдигна ръце към небето. Плачеше и се смееше. — Дъга! Дъга!

Той се приближи до талисмана и го вдигна. Продължаваше да плаче.

Занесе талисмана до Ричард Слоут, който е бил Ръштън, и до Спийди Паркър, който беше това, което бе, и ги излекува.

Дъга, дъга, дъга!

Той ги излекува, но никога не можа да си спомни как точно бе станало това или някоя по-специфична подробност. Известно време талисманът бе блестял и пял в ръцете му и той имаше най-смътния възможен спомен, че пламъкът му се бе изливал над тях, докато най-накрая те целите бяха окъпани в светлината му. Това бе всичко, което можеше да си спомни.

И после великолепната светлина в талисмана започна да помръква… да помръква… и изгасна.

Джек, който мислеше за майка си, дрезгаво изплака.

Спийди се заклатушка до него през топящия се сняг и го прегърна.

— Тя ще се върне, пътниче Джек — каза той. Усмихваше се, но изглеждаше два пъти по-изморен от Джек. Спийди беше излекуван… но все още не бе добре.

„Този свят го убива — помисли си момчето. — Поне убива частта от него, която е Спийди Паркър. Талисманът го излекува… но той все още умира.“

— Ти го направи зарад него — рече Спийди — и трябва да вярваш, че и той ще го направи зарад теб. Не се тревожи. Ела насам, Джек. Ела сегинка да отидем, дет лежи приятелят ти.

Джек се подчини. Ричард спеше върху топящия се сняг. Ужасното триъгълно парче кожа над челото му бе зараснало, но в косата му бе останал дълъг бял белег — белег, от който никога нямаше да порасне коса.

— Хвани ръката му.

— Защо? За какво?

— Ще се пренесем.

Джек го погледна въпросително, но вместо да му предложи обяснение, Спийди само кимна, сякаш казваше: „Да, добре ме чу.“