Стивън Кинг - Талисманът

Морган се обърна и затича през плажа към скалите. Смътно осъзнаваше, че вълкодлаците, всички до един, са избягали. Това беше добре.

Той сам щеше да се погрижи за. Джек Сойер и за талисмана, разбира се.

Сънлайт Гардънър като луд тичаше към Джек. От лицето му се лееше кръв. Той беше олицетворение на опустошителна лудост. Под лъчите на ослепителното, изгарящо слънце за пръв път може би от десетилетия Пойнт Венути бе купчина развалини от срутили се сгради, натрошени тръби и тротоари, наклонили се насам-натам като книги на лавица. Истински книги също се валяха тук-там с разкъсани корици и оклепани с пръст листа. Зад Джек хотел „Азенкур“ издаде звук, тайнствено наподобяващ човешки стон. След миг се чу шум от хиляди падащи една върху друга дъски, от сгромолясващи се в облак от счупени летви и превръщащ се в прах хоросан стени. Той мерна подскачащата през плажа фигура на Морган Слоут, смътно осъзна, че неговият противник тича към Спийди Паркър — или към трупа му — и сърцето му се сви.

— Джек, той има нож — прошепна Ричард.

Осакатената ръка на Гардънър нехайно размазваше кръв по бялата му копринена риза.

— Злиии! — пищеше той, но гласът му почти не се чуваше от непрекъснатото блъскане на водата в брега и продължаващия, макар и накъсан грохот на разрушението. — Злиииииииииии…

— Какво ще правиш? — попита Ричард.

— Откъде да знам — отвърна Джек. Това бе най-добрият и най-верен отговор, който би могъл да даде. Изобщо нямаше представа как ще победи тичащия към него луд. Но все пак щеше да го победи. Просто беше сигурен в това. „Трябваше да убиете и двамата братя Елис“ — рече си той.

Гардънър продължаваше да пищи и да препуска през пясъка към тях. Все още бе далеч — на половината път между края на оградата и фасадата на хотела. Червена маска скриваше половината от лицето му. От лявата му ръка се лееше кръв и след него по пясъка оставаше червеникава диря. Разстоянието между лудия и момчетата сякаш се намаляваше наполовина с всяка изминала секунда. Дали Морган Слоут вече бе стигнал при Спийди? Джек усети как нещо настоятелно го дърпа напред, как го кара да продължи.

— Зли! Аксиома! Зли! — пищеше Гардънър.

— Пренеси се — високо каза Ричард… и Джек се плъзна, както бе правил в черния хотел.

И откри, че стои с лице срещу Озмънд под ослепителното слънце на Териториите. Голяма част от сигурността му изведнъж го напусна. Всичко хем беше същото, хем изглеждаше различно. Без да погледне, той знаеше, че зад него има нещо много по-лошо от „Азенкур“ — той никога не бе виждал отвън замъка, в който се превръщаше хотелът в Териториите, но внезапно разбра, че през големите входни порти се извива език, протяга се за него… и че Озмънд ще ги тласне с Ричард натам.

Озмънд носеше превръзка над дясното си око и стоманена ръкавица на лявата си ръка. Разклоненията на камшика се свлякоха от рамото му.

— О, да — полуизсъска-полупрошепна той. — Това момче. Момчето на капитан Фарън.

Джек притисна талисмана към корема си. Разклоненията на камшика потрепваха върху земята, отзивчиви към леките помръдвания на ръката и китката на Озмънд като състезателен кон към потупването на жокея.

— Каква печалба е за момче да придобие стъклена играчка, ако трябва да загуби света? — Камшикът се вдигна от земята. — Никаква! Нулева!!!

Истинската миризма на Озмънд — тази на гнило, на мръсотия и на скрито разложение — сякаш избухна и наклоненото му лудо лице някак си се набръчка, като че ли зад него бе треснал гръм. Той се усмихна широко, безсмислено и вдигна виещия се камшик над рамото си.

— Сбръчкан кози пенис — почти любовно прошепна Озмънд. Жилата на камшика с песен се понесоха към Джек, който уплашено отстъпи назад, макар и не съвсем достатъчно.

Ръката на Ричард сграбчи рамото му и той отново се пренесе. Ужасяващият, сякаш радващ се звук на камшика изчезна от въздуха.

„Нож!“ — чу Джек гласа на Спийди.

Преодоля инстинктите си и пристъпи към мястото, където бе камшикът, вместо назад, както му се искаше. Ръката на Ричард се смъкна от рамото му и гласът на Спийди заглъхна. Джек притисна светещия талисман с лявата си ръка и посегна нагоре с дясната. Пръстите му се сключиха около нечия кокалеста китка.

Сънлайт Гардънър нервно се кикотеше.

— Джек! — изрева Ричард зад гърба му.

Той отново стоеше в този свят под струящата пречистена светлина и стисналата ножа ръка на Сънлайт Гардънър се спускаше към него. Обезобразеното му лице висеше само на сантиметри над неговото. Обгърна го миризма на загниващи боклуци и отдавна умрели животни, останали да лежат на пътя.