Стивън Кинг - Талисманът

В съзнанието му блесна ярка светлина.

Без да пуска Ричард, той бавно търкулна талисмана надолу по дължината на тялото му. Щом стигна до гърдите му, Ричард спря да се мята. Джек си помисли, че сигурно е припаднал, но един бърз поглед му показа, че греши. Ричард смаяно се бе втренчил в него…

„Пъпките са изчезнали от лицето му! Твърдите червени отоци май спадат!“

— Ричард! — изкрещя Джек и се засмя като побъркан. — Хей, Ричи,гледай!

Той бавно продължи да движи талисмана надолу по тялото му — над корема, после над слабините. Талисманът ярко светеше и пееше мелодия без думи за здраве и изцерение. Джек събра тънките крака на Ричард и го търкулна през вдлъбнатината между тях към глезените му. Той ярко засвети в синьо… в тъмночервено… в жълто… в зеленото на юнска ливада.

После отново стана бял.

— Джек — прошепна Ричард, — заради това ли дойдохме?

— Да.

— Прекрасно е — каза Ричард. Поколеба се. — Мога ли да го подържа?

Джек изведнъж почувствува, че го разкъсва скъперничество, съизмеримо само с това на Скрудж. За миг притисна талисмана към себе си. „Не. Може да го счупиш! Освен това си е мой. Та аз прекосих цялата страна заради него! Заради него се бих с рицарите! Как така ще ти го дам! Мой е! Мой! Мой…“

Талисманът изведнъж започна да излъчва ужасна студенина в ръцете му и за миг — миг по-страшен за Джек, отколкото всички земетресения във всички светове са били или ще бъдат някога — се превърна в черно готическо петно. Бялата му светлина бе угаснала. В богатия му, буреносен, мъртвешки интериор той видя черния хотел. Върху кули и кулички, върху кубета и мансардни покриви, изпъкнали като брадавици, покрити със злокачествени тумори, кабалистичните знаци се въртяха — вълк и врана и изкривена детеродна звезда.

„Искаш да бъдеш новият «Азенкур», така ли? — прошепна талисманът. — Едно момче също може да бъде хотел… ако иска.“

И тогава в главата му прозвуча гласът на майка му: „Ако не искаш да го споделиш, Джеки, ако не можеш да рискуваш заради приятеля си, най-добре е да си останеш там. Ако не можеш да споделиш спечеленото — да рискуваш спечеленото — изобщо не си прави труд да се връщаш при мен. Хлапетата всеки ден слушат подобни глупости, но дойде ли време да ги изпитат на гърба си, не е съвсем същото, нали? Ако не можеш да го споделиш, остави ме да умра, приятелче, понеже аз не искам да живея на такава цена.“

Теглото на талисмана изведнъж му се стори огромно — тегло на мъртви тела. Все пак Джек някак си успя да го повдигне и да го сложи в ръцете на Ричард. Те бяха бледи й кльощави… но Ричард го пое без усилия и Джек осъзна, че усещането за тежина бе било само негово собствено въображение, негово изкривено и болезнено желание. Талисманът отново грейна с великолепната си бяла светлина и Джек усети, че и неговата собствена душевна тъмнина го напуска. Смътно му хрумна, че човек би могъл най-добре да изрази правото си на собственост върху нещо с езика на щедростта, с която може да го преотстъпи… и след това мисълта отлетя.

Ричард се усмихна и лицето му стана прекрасно. Джек много пъти бе виждал приятеля си да се усмихва, но сега в усмивката му имаше нещо, което не бе забелязвал никога преди, и това нещо надхвърляше разбиранията му. И той видя, как сгряното от бялата лечебна светлина на талисмана лице на Ричард, макар и все още болнаво и изранено, започва да оздравява. Ричард притискаше талисмана към гърдите си като бебе и се усмихваше на Джек с грейнали от радост очи.

— Ако това е експресът за Сийбрук Айланд, аз мога просто да си купя карта за него. Ако някога излезем оттук.

— По-добре ли се чувствуваш?

Усмивката на Ричард грейна досущ като светлината на талисмана.

— Стократно по-добре. Джек, помогни ми да се изправя.

Джек се наведе, за да го подхване за рамото. Ричард му подаде талисмана.

— По-добре първо вземи това. Още съм слаб, пък и то иска да се върне при теб. Чувствувам го.

Джек пое талисмана и помогна на приятеля си да се изправи. Ричард обви ръка около врата му.

— Готов ли си, приятелю?

— Да — въздъхна Ричард. — Готов съм. Но някак си ми се струва, че пътят през океана ни е отрязан. Мисля, че чух как терасата се сгромоляса по време на Големия грохот.

— Ще излезем през парадния вход — заяви Джек. — Даже ако Господ издигне над океана мост, свързващ прозорците на хотела с плажа, аз пак ще изляза през главния вход. Ние не сме от поддържащия персонал, Ричи. Ще излезем като гости на хотела, които са платили за престоя си. Имам чувството, че съм платил твърде много. Ти как мислиш?