Стивън Кинг: Талисманът

Пет дена или един дълъг сънлив залез? „Бяг през джунглата“. Тенор-саксофонът на Зут Симс казваше: „Тук има една приказка за теб, харесваш ли я?“ Ричард беше негов брат, негов брат.

Времето се върна, когато талисманът отново оживя по време на вълшебния залез на петия ден. „Оутли — помисли си Джек на шестия. — Можех да покажа на Ричард тунела пред Оутли и това, което е останало от кръчмата, можех да покажа на Вълк откъде да мине…“ Но той не искаше да види Оутли отново, какво ли удоволствие би имало в това. Пък и вече съзнаваше колко близо е до дома, колко много път са изминали, докато той се бе носил през времето. Вълк ги бе докарал до голямата пътна артерия Е-95, сега бяха в Кънектикът и Аркадия Бийч бе само след няколко щата, горе на назъбения бряг на Нова Англия. Оттук нататък Джек започна да брои километрите, и минутите също.

В пет и петнадесет в следобеда на 21 декември, три месеца след като Джек Сойер бе обърнал лице — и надежди — на запад, един черен кадилак зави по покритата с чакъл алея пред хотел „Алхамбра“ в град Аркадия Бийч, Ню Хампшир. На запад залезът бе топло сбогуване на червено и оранжево, избледняващи до жълто… и синьо… и пурпурно. Голите клони в парка тракаха под студения зимен вятър. Между тях допреди по-малко от седмица бе имало едно дърво, което хващаше и ядеше малки животинки — катерички, птички, изпосталялата от глад котка на администратора. Това малко дърво бе умряло съвсем внезапно. Другите растения в парка, макар и съвсем оголели сега, щяха да се върнат към живот след зимния си сън.

Гумите на кадилака трещяха по чакъла. Отвътре, зад тъмните стъкла, приглушено се чуваше музиката на „Кридънс Клиъруотър Ривайвъл“. „Хората, които познават вълшебството ми — пееше Джон Фогърти — напълниха равнината с дим.“

Кадилакът спря пред широката двойна врата. Зад нея цареше тъмнина. Предните фарове изгаснаха и дългата кола остана в сянка. От ауспуха лениво се виеше тънка струйка белезникав дим, оранжевите стопове проблясваха.

Тук в края на деня. Тук под залеза, триумфално обагрил небето на запад.

Тук.

Точно тук и сега.

Задната част на кадилака се осветяваше от слаби, колебливи отблясъци. Талисманът мъждукаше… но светлината му беше слаба, малко по-силна от светлината на умираща светулка.

Ричард бавно се обърна към Джек. Лицето му бе изнурено и уплашено. Стискаше Карл Сейгън с две ръце, извиваше книгата както перачка извива чаршаф.

„Талисманът на Ричард“ — помисли си Джек и се усмихна.

— Джек, искаш ли да…

— Не. Чакай тук, докато те повикам.

Той отвори задната врата, понечи да слезе от колата, после отново погледна приятеля си. Ричард седеше свит и смален на седалката и стискаше книгата. Изглеждаше нещастен.

Без да мисли, Джек се наведе и го целуна по бузата. Ричард прегърна приятеля си и за миг го притисна силно. После го пусна да върви. Никой от тях не каза и дума.

Джек тръгна към стъпалата, водещи към хотела… после се обърна надясно и пресече алеята. Там имаше железен парапет. Под него към плажа се спускаше напукана скала. Далече вдясно увеселителното влакче на лунапарк „Аркадия“ стърчеше към притъмняващото небе.

Джек вдигна лице на изток. Вятърът, вършеещ из парка, бръсна косата назад от челото му.

Той вдигна кълбото в ръцете си, сякаш го предлагаше на океана.

На 21 декември 1981 Джек Сойер стоеше близо до мястото, където водата и земята се събираха, и гледаше към спокойния Атлантически океан. Той беше навършил тринадесет години на този ден, въпреки че не знаеше това, и бе изключително красиво момче. Кестенявата му коса бе дълга, може би твърде дълга, но океанският бриз я отмяташе назад и откриваше фино, гладко чело. Той стоеше там и мислеше за майка си й за апартамента в хотела, в който бяха живели заедно. Дали щеше да запали лампа там горе? Струваше му се, че щеше.

Джек се обърна. Очите му необуздано блестяха на светлината на талисмана.

Лили заопипва стената с трепереща, слаба като на скелет ръка. Търсеше копчето на лампата. Откри го и я запали. Ако някой я бе видял в този миг, сигурно щеше да се уплаши. През последните десетина дни ракът го бе ударил на спринт вътре в нея, сякаш усещаше, че нещо може да се изпречи на пътя му и да му развали цялото удоволствие. Лили Кавано сега тежеше тридесет и девет килограма. Кожата й беше жълтеникава и опъната като пергамент върху черепа. Кафявите кръгове под очите й бяха станали съвсем черни и мъртвешки. Самите очи гледаха с трескава, изтощена интелигентност. Гърдите й се бяха стопили. Месото от ръцете й бе изчезнало. Върху хълбоците и бедрата й бяха започнали да се появяват рани от продължителното лежане.