Стивън Кинг - Талисманът

Тя стигна до прозореца и погледна навън.

Долу видя човешка фигура и светеща топка.

— Джек — опита се да изкрещи тя. От устата й излезе само стържещ шепот. Вдигна ръка, опита се да махне. Прималя й.

(Ххххххххххх…)

Вкопчи се в перваза.

— Джек!

Изведнъж светещата топка в ръцете на човешката фигура проблесна ярко и освети лицето й и това беше лицето на Джек, това наистина беше Джек, о, слава Богу, това наистина беше Джек, Джек се бе върнал.

Фигурата затича.

„Джек!“

Хлътналите, умиращи очи станаха още по-блестящи. По жълтите й, опънати бузи се стичаха сълзи.

— Мамо!

Джек тичешком пресече фоайето. Видя, че старомодното телефонно табло е почерняло и опушено като от пожар след късо съединение и веднага го забрави. Беше я видял и тя изглеждаше ужасно — сякаш бе видял силуета на някакво бостанско плашило, щръкнало край прозореца.

— Мамо!

Летеше нагоре по стъпалата, вземаше ги първо по две, после по три наведнъж. Талисманът колебливо припламна в розово-червено и след това отново потъмня в ръцете му.

— Мамо!

Сега по коридора към апартамента им. Краката му почти не докосваха пода. Най-сетне чу гласа й — но не като меден вик или лек гърлен смях. Не. Това беше дрезгавият грач на същество, застанало от другата страна на гроба.

— Джеки?

— Мамо!

Той влетя в стаята.

В колата Ричард Слоут нервно гледаше нагоре през тъмните стъкла. Какво правеше той тук? Какво правеше Джек тук? Очите го боляха. Напрягаше се да види горните прозорци в сгъстяващия се здрач. Наведе се странишком и отново се втренчи нагоре. Изведнъж ослепително бяла светлина изригна от няколко от прозорците на четвъртия етаж и за миг обля цялата предна страна на хотела. Ричард скри глава между коленете си и изстена.

Тя беше на пода под прозореца, но той я видя най-накрая. Изпомачканото, сивеещо, някак оваляно легло беше празно, цялата спалня, разхвърляна като стая на дете, изглеждаше празна… стомахът на Джек се сви на топка, думите заседнаха в гърлото му. След това талисманът изстреля още една от ослепителните си илюминации и в миг и за миг превърна всичко в стаята в чиста безцветна белота.

— Джеки — простена тя още веднъж и той видя сгърченото й като празна обвивка от бонбон тяло под прозореца и изкрещя:

— Мамо!

Изтънялата й, загубила блясъка си коса се валяше по мръсния килим. Ръцете й приличаха на малки лапички — бледи и драскащи.

— Господи, Боже мой, мамо, о, Господи… — избръщолеви той и някак си се придвижи през стаята за миг, който му се стори ясен като образ върху фотографска плака, без да направи и крачка, той плаваше, той плуваше през пълната с вещи, ледена спалня на Лили. Косата й върху мръсния килим, ръцете й — само жили и възли.

Вдъхна плътната миризма на болест, на близка смърт. Джек не беше лекар, нито пък имаше някаква представа за това, което ставаше с тялото на Лили. Но той разбра едно нещо — майка му умираше, животът й се изцеждаше през невидими пукнатини и й бе останало съвсем малко време. Тя бе промълвила два пъти името му и това сякаш бе всичко, което животът, останал в нея, щеше да й разреши. Той се разплака, сложи ръка върху главата й и остави талисмана на пода до нея.

Косата й му се стори пълна с пясък, главата й гореше.

— Ох, мамо, мамичко — каза той и пъхна ръце под нея. Все още не можеше да види лицето й. Хълбокът й го пареше през тънката нощница като врата на печка. До другата му длан лявата й лопатка пулсираше също толкова гореща. Тя почти нямаше месо върху костите и за част от секундата му заприлича на мръсно детенце, оставено болно и само. От очите му внезапно бликнаха неканени сълзи. Вдигна я и изпита чувството, че държи вързоп дрехи. Изстена. Увисналите й ръце се поклащаха отпуснато, некрасиво.

(Ричард)

Ричард никога не му се бе струвал… толкова зле, даже когато го беше носил като изсъхнала обвивка на конче надолу по последния хълм в отровения Пойнт Венути. Тогава от приятеля му сякаш не бе останало почти нищо освен пъпки и обрив и той също бе изгарял от температура, но с някакъв внезапен ужас Джек осъзна, че в Ричард тогава бе имало повече истински живот, повече материя, отколкото сега имаше у майка му. Но все пак тя беше извикала името му.

(а Ричард едва не бе умрял)

Тя бе извикала името му. Вкопчи се в това. Бе стигнала до прозореца. Беше извикала името му. Беше невъзможно, немислимо, неморално да допусне, че тя би могла да умре. Една от ръцете й се поклащаше пред него като тръстика, обречена да бъде срязана на две от коса… сватбената й халка беше паднала от пръста й. Той плачеше неспирно, непрекъснато, несъзнателно.