Стивън Кинг: Талисманът

— Добре, мамо, сега е добре, добре… добре…

Отпуснатото тяло в ръцете му леко потрепна, сякаш изразяваше съгласие.

Той внимателно я сложи върху леглото, тя се търкулна и остана по гръб. Джек опря коляно върху дюшека и се наведе над нея. Изтънялата коса се смъкна от лицето й.

Веднъж, в самото начало на пътуването си, той за миг бе видял майка си като старица — изнемощяла, изтощена старица в сладкарница. Веднага щом я бе познал, илюзията беше изчезнала и Лили Кавано Сойер си бе възвърнала неостаряващата същност. Защото истинската, същинската Лили Кавано не би могла да остарее — тя беше вечна блондинка с бърза, присмехулна усмивка и изражение, което казваше: „върви по дяволите“.

Такава беше истинската Лили Кавано, тази, чиято снимка бе вляла сила в сърцето на Джек, когато я бе видял да се усмихва от афиша в Пойнт Венути.

Жената върху леглото много малко приличаше на актрисата от афиша. За миг го заслепиха сълзи.

— О, не… не… не — изстена той и сложи дланта си върху пожълтялата й буза.

Тя изглеждаше така, сякаш никога няма да събере сила, за да повдигне ръката си. Той стисна бледите й, съсухрени пръсти.

— Моля те, моля те, моля те, не… — Не можеше да си разреши дори да го изрече.

И тогава осъзна колко много усилия бе положила тази повяхнала жена. Внезапно прозря, че тя бе търсила него. Майка му просто е знаела, че той идва. Вярвала е, че ще се върне и по някакъв начин, който сигурно бе свързан със самия талисман, беше разбрала момента на завръщането му.

— Тук съм, мамо — прошепна Джек. Носът му потече. Без да се церемони, той го отри с ръкав.

За пръв път осъзна, че целият трепери.

— Донесох го — каза момчето и за миг изпита истинска гордост, сияйна радост от свършеното. — Донесох талисмана.

Нежно положи малката й като орех ръка върху завивките.

Талисманът продължаваше да свети на пода до стола, където го бе оставил. Само че светлината му беше слаба, колеблива и замъглена. Джек беше излекувал Ричард просто като търкулна кълбото по дължината на тялото му. Същото беше направил и със Спийди. Но това трябваше да бъде нещо друго. Знаеше, че е така, но не и какво точно трябва да бъде това „друго“… или може би все пак знаеше, но просто не искаше да повярва.

И все пак не би счупил талисмана, дори ако това бе единственият начин да спаси живота на майка си — това поне знаеше.

Вътрешността на талисмана бавно се изпълни с мътна белота. Пулсациите му се преляха една в друга и се превърнаха в постоянна светлина. Джек постави ръцете си върху него и той изстреля напред заслепяваща стена от светлина, дъга, която сякаш щеше да проговори! Най-сетне!

Джек тръгна обратно към леглото, а талисманът изхвърляше и разпръсваше светлина от пода до тавана, обливаше цялото легло.

Веднага щом Джек застана до майка си, талисманът сякаш започна да променя структурата си под пръстите му. Стъклената му твърдост някак си се промени, стана по-малко хлъзгава, по-порьозна. Върховете на пръстите му сякаш започнаха да потъват в него. Размътената му вътрешност вреше и потъмняваше.

И в този миг Джек изпита силно — всъщност страстно — чувство, смятано от него за невъзможно в деня, когато за пръв път бе посетил Териториите. Той разбра, че по някакъв неочакван начин талисманът, обектът на толкова много неприятности и кръв, щеше да се промени. Щеше да се промени завинаги и той щеше да го загуби. Талисманът нямаше повече да бъде негов. Ясната му обвивка също помътняваше и цялата му прекрасна набраздена гравирана повърхност омекваше. И сега той сякаш държеше не стъкло, а загрята пластмаса.

Джек бързешком постави променящия се талисман в ръцете на майка си. Той си знаеше работата — бил е направен за този момент, бил е създаден в някоя митична ковачница, за да отговори на потребностите на този специален момент, на този и на никой друг.

Не знаеше какво точно щеше да се случи. Експлозия от светлина? Миризма на лекарство? Голям взрив на Сътворението?

Не се случи нищо. Майка му продължи видимо, но неподвижно да умира.

— О, моля те, мамо, моля те…

Дъхът се втвърди в средата на гърдите му. В талисмана безшумно се беше отворила цепка — цепка, която по-рано беше една от вертикалните му вдлъбнатини. Бавно изливащата се от нея светлина обтичаше ръцете на майка му. От замъглената вътрешност на изпразващата се топка се изсипваше все повече и повече светлина.

Изведнъж отвън нахлу високата песен на птички, славещи съществуването си.