Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз. С основание очаквах капан.

— Ако ти вярваше в мен, това щеше ли да е безумие?

— Да вярвам в теб… в какъв смисъл? — казах аз и чух, че гласът ми звучи подозрително, почти нацупено. — Като на приятел или като на месия?

— Каква е разликата? — вдигна рамене Енея и отново се усмихна по онзи начин, който обикновено означаваше определено предизвикателство.

— Вярата в приятел е… приятелство — опитах се да обясня. — Вярност. — Поколебах се. — Обич.

— А вярата в месия? — настоя Енея. Очите й блестяха на светлината.

Направих безцеремонен, отхвърлящ жест.

— Това е религия.

— Ами ако твоята приятелка е месията? — вече открито усмихната попита тя.

— Искаш да кажеш: „Ами ако твоята приятелка смята, че е месията?“ — поправих я аз. Отново свих рамене. — Предполагам, че й оставаш верен и се опитваш да не я допускаш до това убежище.

Усмивката на Енея изчезна, но усещах, че това не е заради грубата ми забележка. Погледът й се бе насочил навътре към нея.

— Иска ми се да беше толкова просто, скъпи ми приятелю.

Трогнат, изпълнен с вълна на тревога, истинска като пристъп на гадене, аз омекнах.

— Щеше да ми казваш защо си избрана за този месия, хлапе. Какво те прави връзката между два свята.

Момичето — млада жена, съзнавах аз — тържествено кимна.

— Бях избрана, просто защото съм първото дете на Техноцентъра и човешкия род.

Бе казвала това и преди. Този път кимнах.

— Значи това са двата свята, които свързваш… Техноцентъра и нас, така ли?

— Два от световете, да — отвърна Енея и отново вдигна поглед към мен. — Но не единствените. Тъкмо това правят месиите, Рол… хвърлят мост между различни светове. Между различни епохи. Осигуряват връзката между две несъвместими концепции.

— И връзката ти с тези два свята те прави месията? — отново попитах аз.

Енея бързо, почти нетърпеливо поклати глава. В очите й проблясна нещо като гняв.

— Не — рязко отвърна тя. — Аз съм месията заради онова, което мога да правя. Премигнах от яростта й.

— Какво можеш да правиш, хлапе?

Енея протегна ръка и нежно ме докосна.

— Спомняш ли си, когато ти казах, че Църквата и Мирът са прави за мен, Рол? Че съм вирус?

— А-ха.

Тя ме стисна за китката.

— Мога да предавам този вирус, Рол. Мога да заразявам други. В геометрична прогресия. Епидемия от заразоносители.

— Заразоносители на какво? — попитах аз. — На месианство ли?

Тя поклати глава. Изражението й бе толкова тъжно, че ми се прииска да я утеша, да я прегърна. Ръката й продължаваше да стиска китката ми.

— Не — заяви тя. — Просто на следващата стъпка в онова, което сме. В онова, което можем да бъдем. Поех си дъх.

— Говориш за учението за физиката на любовта — казах аз. — За възприемането на любовта като основна сила на вселената. Това ли е вирусът?

Без да пуска китката ми, тя продължително ме изгледа.

— Това е източникът на вируса — тихо отвърна Енея. — А аз уча как да използваме тази енергия.

— Как? — прошепнах.

Енея бавно премигна, сякаш тя беше онзи, който сънуваше и скоро щеше да се събуди.

— Да речем, че има четири стъпки — каза тя. — Четири етапа. Четири равнища.

Зачаках. Пръстите й оформиха примка около китката ми.

— Първата стъпка е да научиш езика на мъртвите — продължи Енея.

— Какво общо има…

— Шт! — Тя притисна към устните си показалеца на свободната си ръка.

— Втората е да научиш езика на живите — каза момичето.

Кимнах, без да разбирам нищо.

— Третата е да чуеш музиката на сферите — промълви тя.

По време на заниманията си в библиотеката в Талиезин-запад бях попадал на този древен израз: той бе съвсем объркан с астрология, с донаучната епоха на Старата Земя, с Кеплеровите малки дървени модели на слънчевата система, представляващи съвършени форми, обвивки на звезди и планети, движени от ангели… безброй томове с двусмислености. Нямах представа за какво говори младата ми приятелка и какво може да е значението на думите й в епоха в която човечеството се движеше през спиралния ръкав на галактиката по-бързо от светлината.

— Четвъртата стъпка — отново насочила поглед към себе си, продължи Енея — е да научиш как да направиш първата стъпка.

— Първата стъпка — объркан, повторих аз. — Искаш да кажеш първата стъпка, за която спомена… каква беше тя? Да научим езика на мъртвите ли?

Енея поклати глава и погледът й бавно ме фокусира. Сякаш за миг бе отишла някъде другаде.

— Не — отвърна тя. — Искам да кажа да направиш първата стъпка.