Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Да — отвърнах аз. Смътно разбирах, че Енея не е тук — че никога не бих уринирал пред когото и да е, още по-малко пред това момиче. Халюцинирах присъствието й още от първата ултраморфинова инжекция.

— Поздравления — кимна халюцинацията на Енея. Усмивката й изглеждаше съвсем истинска — онази малко дяволита, малко дразнеща извивка на дясното ъгълче на устата й, с която бях свикнал — и можех да видя, че е със зелените дочени панталони и бялата памучна блуза, които често носеше за работа в пустинния пек. Но през нея виждах и мивката и меките хавлии.

— Благодаря — въздъхнах аз и се затътрих обратно, за да се стоваря на леглото. Не можех да повярвам, че болката няма да се върне. Всъщност, доктор Молина ми беше казала, че е възможно да има няколко, камъчета.

Енея бе изчезнала, когато в стаята влязоха Дем Риа, Дем Лоа и оставеният да ме пази войник.

— О, това е чудесно! — възкликна Дем Риа.

— Толкова се радваме — прибави Дем Лоа. — Надявахме се, че няма да се наложи да те оперират в мирския лазарет.

— Сложи си дясната ръка тук — нареди войникът. Той закопча китката ми за месинговата табла на леглото. — Арестант ли съм? — изтощено попитах аз.

— Винаги си бил такъв — изсумтя войникът. Тъмната му кожа беше потна под визьора на шлема му. — Плъзгачът ще дойде да те вземе утре сутрин. Нали не искаш да пропуснеш возенето? — Той отново излезе навън под сянката на голямото дърво пред къщата.

— О — каза Дем Лоа и докосна с хладните си пръсти закопчаната ми с белезници китка. — Съжаляваме, Рол Ендимион.

— Вината не е ваша — отвърнах аз. Чувствах се толкова уморен и упоен, че езикът ми не искаше да ми се подчинява. — Вие бяхте много любезни. Изключително любезни. — Разсейващата се болка не ми позволяваше да заспя.

— Отец Клифтън би искал да дойде и да поговори с теб. Имаш ли нещо против?

В този момент еднакво бих се зарадвал и на плъхопаяци, загризали пръстите на краката ми, и на идеята за разговор с мисионер.

— Естествено — усмихнах се аз. — Защо не?

Отец Клифтън беше по-млад от мен, нисък — но не толкова нисък, колкото Дем Риа, Дем Лоа и тяхната раса — и топчест, с оредяваща, пясъчноруса коса и добродушно, червендалесто лице. Помислих си, че познавам този тип хора. Капеланът в планетарната гвардия малко приличаше на отец Клифтън — сериозен, в общи линии безобиден, малко нещо мамино синче, станало свещеник, така че никога да не му се налага да порасне и наистина да поеме отговорността за себе си. Баба бе човекът, който ми посочи, че енорийските свещеници в селата из мочурищата на Хиперион имат склонност донякъде да запазват детинските си черти: енориашите им се отнасяха към тях с почит, около тях се суетяха икономки и жени от всякакви възрасти и никога не влизаха в реално съперничество с други възрастни мъже. Струва ми се, че въпреки отказа й да приеме кръста, Баба не беше настроена действително антиклерикално, а просто се забавляваше с тази особеност на енорийските свещеници от великата и могъща мирска империя.

Отец Клифтън искаше да разговаряме за теология. Мисля, че тогава изпъшках, но добрият свещеник трябва да го бе приел като реакция към бъбречния камък, защото само се наведе към мен, потупа ме по ръката и измърмори:

— Спокойно, спокойно, синко.

Споменах ли, че беше поне с пет-шест години по-млад от мен.

— Рол… мога ли да те наричам Рол?

— Естествено, отче. — Затворих очи, сякаш заспивах.

— Какво е мнението ти за Църквата, Рол? Обелих очи под клепачите си.

— За Църквата ли, отче?

Отец Клифтън чакаше.

Свих рамене. Или по-точно, опитах се да свия рамене — не е толкова лесно, когато китката ти е закопчана над главата ти, а в другата ти ръка е вкарана интравенозна система.

Отец Клифтън трябва да бе разбрал несръчното ми движение.

— Тогава си безразличен към нея, така ли? — меко попита той.

Толкова безразличен, колкото може да е човек към организация, опитала се да го залови или убие, помислих си аз.

— Не съм безразличен, отче — отвърнах на глас. — Просто Църквата… хм, в много отношения изобщо не е свързана с живота ми.

Мисионерът леко повдигна пясъчнорусата си вежда.

— Божичко, Рол… Църквата е много неща… не всички от тях са безупречно добри, сигурен съм… но смятам, че едва ли можеш да я обвиняваш, че няма връзка с живота.

Помислих си дали отново да не свия рамене, но реших, че е достатъчно и едно такова несръчно сгърчване.

— Разбирам какво имаш предвид — отвърнах аз, като се надявах, че с това разговорът ще приключи.