Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Отец Клифтън се наведе още по-близо към мен, облегна лакти на коленете си и сключи длани пред себе си — но по-скоро в убеждаваща, отколкото в молитвена поза.

— Рол, ти знаеш, че утре сутрин ще те отведат в базата Вомбасино. Кимнах. Поне главата ми беше свободна.

— Знаеш, че наказанието за дезертьорство от мирския флот и Търговския мир е смърт.

— Да, но едва след справедлив процес.

Отец Клифтън не обърна внимание на сарказма ми. По челото му се появиха бръчки, които можеха да изразяват единствено тревога — макар че не бях сигурен дали за съдбата ми или за вечната ми душа. Навярно и за двете.

— За християните… — започна той и замълча за миг. — За християните такава екзекуция е наказание, известно неудобство, навярно дори моментен ужас, но после те продължават пътя си. За теб…

— Небитие — казах аз, за да му помогна да довърша мисълта си. — Голямото поглъщане. Вечен мрак. Нищо. Превръщам се в обиталище за червеи.

Отец Клифтън не се засмя.

— Не трябва да е така, синко.

Въздъхнах и погледнах през прозореца. На Витъс-Грей-Балианъс Б беше ранен следобед. Тук слънцето светеше различно от световете, които познавах добре — Хиперион Старата Земя, дори Mare Infinitum и другите места, посещенията ми на които бяха кратки, но напрегнати. Разликата обаче беше толкова фина, че ми е трудно да я опиша. Но бе красиво. Няма спор. Погледнах към кобалтовосиньото небе, прошарено с лилави облаци, към обилната светлина, която падаше по розовия кирпич и дървения перваз. Заслушах се в глъчката на децата, които играеха на улицата, в кроткия разговор между Сее Амбре и нейния болен брат Бин, във внезапния им, тих смях, когато нещо в играта им ги развесели, и си помислих: „Завинаги да загубя всичко това?“

И халюцинирах гласа на Енея, който казваше: „Завинаги да загубиш всичко това е същността на човешкото, обич моя“.

Отец Клифтън прочисти гърлото си.

— Чувал ли си някога за залога на Паскал, Рол?

— Да.

— Наистина ли? — Отец Клифтън изглеждаше изненадан. Имах чувството, че съм прекъснал предварително подготвената му линия на убеждение. — Тогава знаеш защо има смисъл — доста неубедително каза той.

Отново въздъхнах. Сега болката бе постоянна, а не на приливите, които ме бяха поглъщали през последните няколко дни. Спомнях си първата си среща с Блез Паскал в разговорите с Баба, когато бях хлапе. По-късно го обсъждахме с Енея в аризонския здрач и накрая бях потърсил неговите „Pensees“ 10 10 Размисли (фр.). — Б.пр. във великолепната библиотека на Талиезин-запад.

— Паскал е бил математик — казваше отец Клифтън, — преди Хеджира… от средата на осемнайсети век, струва ми се.

— Всъщност е живял в средата на седемнайсети век — поправих го аз. — От 1623 до 1662 г. — Малко блъфирах с датите. Изглеждаха ми верни, но не бих заложил живота си за това. Спомнях си епохата, защото една зима двамата с Енея бяхме прекарали няколко седмици в разговори за Просвещението и за неговото въздействие върху дохеджирските, домирските хора и институции.

— Да — съгласи се отец Клифтън, — но времето, в което е живял, не е толкова-важно, колкото така нареченият му „залог“. Помисли си, Рол — от една страна възможността за възкресяване, безсмъртие, вечност в рая и в Христовата светлина. От друга страна… как го каза ти?

— Голямото поглъщане. Небитие.

— Още по-лошо — със сериозна убеденост заяви младият свещеник. — Небитие означава празнота. Сън без сънища. Но Паскал е разбирал, че липсата на Христовото изкупление е по-ужасна. Тя е вечно съжаление… копнеж… безкрайна тъга.

— И ад ли? — попитах аз. — Вечно наказание? Отец Клифтън стисна длани, очевидно почувствал се неудобно от тази страна на уравнението.

— Навярно — отвърна той. — Но дори адът да е просто вечно разбиране на пропуснатите възможности… защо да поемаш този риск? Паскал е разбирал, че дори Църквата да греши, няма да загуби нищо, ако прегърне надеждата й. А ако е права…

Усмихнах се.

— Малко цинично, нали, отче?

Светлите очи на свещеника се впиха право в моите.

— Не толкова цинично, колкото да идеш на смърт без причина, Рол. Не и когато можеш да приемеш Христа като свой Господ, да вършиш добри дела сред другите човешки същества, да служиш на обществото и на своите братя и сестри во Христе и така да спасиш физическия си живот и безсмъртната си душа.

Кимнах. След малко казах:

— Може би все пак е важно времето, в което е живял. Отец Клифтън премигна.

— Имам предвид Блез Паскал — поясних аз. — Живял е по време на интелектуална революция, каквато човечеството рядко е преживявало. И отгоре на това Коперник, Кеплер и другите като тях са разкривали, че вселената е много по-сложна. Слънцето се е превръщало… е… просто в слънце, отче. Всичко се е премествало и отдалечавало от Центъра. Веднъж Паскал казал: „Ужасен съм от вечната тишина на тези безкрайни пространства“.