Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Почти затаил дъх, аз прошепнах:

— Добре. Готов съм, хлапе. Научи ме.

Енея отново се усмихна.

— Тъкмо това е иронията, Рол, обич моя. Ако реша да го направя, винаги ще бъда известна като Онази, която учи. Но глупавото е, че няма нужда да уча на това. Трябва само да предам този вирус, за да обясня всеки от етапите на онези, които искат да се научат.

Погледнах надолу към тънките й пръсти около китката ми.

— Значи вече си ми предала този… вирус? — попитах. Не усещах нищо друго, освен обичайното електрическо изтръпване, което докосването й винаги предизвикваше у мен.

Приятелката ми се засмя.

— Не, Рол. Ти не си готов. За да предам вируса е нужна съпричастност, не само контакт. И още не съм решила какво да правя… дали трябва да го направя.

— Да го споделиш с мен ли? — запитах аз, като си мислех: „Съпричастност?“.

— Да го споделя с всеки — отново станала сериозна, промълви тя. — С всеки, който е готов да се учи. — Енея пак ме погледна право в очите. Някъде в пустинята лаеше койот. — Тези… равнища, етапи… не могат да съществуват заедно с кръстоид, Рол.

— Значи преродените не могат да се учат, така ли? — попитах аз. Това изключваше мнозинството от човешките същества.

Тя поклати глава.

— Могат да се учат… просто не могат да останат преродени. Кръстоидът трябва да си отиде.

Въздъхнах. Не разбирах повечето от думите й, но това се дължеше на факта, че ми се струваха двусмислени. „Нима всички месии не говорят двусмислено?“ — попита циничната част от мен с равния глас на Баба. Гласно заявих:

— Не е възможно да се свали кръстоида, без да убиеш човека, който го носи. С истинската смърт. — Винаги се бях чудил дали този факт не е главната причина, поради която не желаех да приема кръста. Или навярно се дължеше просто на младежката ми вяра в собственото ми безсмъртие?

Енея не отговори директно.

— Ти харесваш народа на Спиралния спектър на Амойет, нали?

Премигнах и се опитах да разбера въпроса й. Дали бях сънувал това име, тези хора, тази болка? Или сънувах сега? Или това беше спомен за истински разговор? Но Енея не знаеше за Дем Риа, Дем Лоа и другите. Нощта и каменно-брезентовият заслон сякаш се надипляха като разпадащ се сън.

— Харесвам го — отвърнах аз и усетих, че моята приятелка сваля пръсти от китката ми. „Китката ми не беше ли закопчана за таблата на леглото?“

Енея кимна и отпи от изстиващия си чай.

— За народа на Спиралния спектър има надежда. И за хилядите други общества, изостанали или напреднали след Падането. Хегемонията е означавала хомогенност, Рол. Мирът означава още повече. Човешкият геном… човешката душа… не вярва на хомогенността, Рол. Тя… те… винаги са готови да използват възможност, да рискуват промяна и разнообразие.

— Енея — казах аз и протегнах ръка към нея. — Аз не… ние не можем… — Последва ужасяващо усещане за пропадане и сънят се разкъса на части като тънък картон под проливен дъжд. Не можех да видя приятелката си.

— Събуди се, Рол. Идват за теб. Мирът идва. Опитах се да се събудя, драпайки към съзнанието като тромава машина, катереща се по склон, но тежестта на изтощението и болкоуспокоителните постоянно ме натискаше надолу. Не разбирах защо Енея иска да съм буден. Толкова добре си разговаряхме в съня ми.

— Събуди се, Рол Ендимион. — Това не беше Енея. Още преди напълно да се събудя и да се съсредоточа познах мекия глас и особения диалект на Дем Риа.

Седнах на леглото. Жената ме събличаше! Разбрах, че е свалила широката нощница и ми навлича долната фанелка — сега чиста и ухаеща на свеж ветрец, но все пак собствената ми долна фанелка. Вече ми бе обула гащетата. Габардиновите ми панталони, горната ми риза и жилетката бяха оставени до леглото. Как ли бе успяла с белезниците на…

Погледнах към китката си. Белезниците лежаха разкопчани върху завивките. Ръката ми бе болезнено изтръпнала от възстановяването на кръвообращението. Облизах си устните и се помъчих да говоря, без да провлачвам думите.

— Мирът ли? Идва ли?

Дем Риа ми навлече ризата, сякаш бях момчето й Бин… или още по-малък. Дадох й знак да си дръпне ръцете и се опитах да се закопчая. Пръстите ми внезапно бяха загубили подвижността си. В Талиезин-запад на Старата Земя използваха копчета, вместо самозалепващи се ленти. Мислех си, че съм свикнал с тях, но сега усилието ми продължаваше цяла вечност.

— …и ние чухме по радиото, че в Бомбасино се е приземил спускателен кораб. Имало четирима души в непознати униформи — двама мъже и две жени. Разпитвали коменданта за теб. После просто отлетели — спускателният кораб и три плъзгача. Ще пристигнат тук след четири минути. Може би и след по-малко.