Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Знаем, знаем — прекъсна ме Дем Риа, дръпна ме от леглото и ме поведе към тесния коридор. Не си спомнях тази част от къщата. През последните четирийсетина часа моята вселена се свеждаше до спалнята и съседната тоалетна. — Хайде, ела.

Отново се освободих от ръката й и подадох пистолета на Алем.

— Просто ме оставете да избягам — помолих с разтуптяно сърце и посочих към хъркащия лусусианец. — И за миг няма да го помислят за мен. Могат да се свържат с лекарката — ако вече не е в някой от онези плъзгачи, — за да ме идентифицира. Просто им кажете… — погледнах към приятелските лица в техните сини роби — …кажете им, че съм надвил пазача и съм ви държал под прицел… — После замълчах, осъзнал, че веднага щом се събуди, войникът ще опровергае версията ми. Съучастничеството на семейството в бягството ми щеше да е очевидно. Отново хвърлих поглед към игления пистолет и понечих да протегна ръка към него. Само един изстрел със стоманените иглички и спящият войник никога нямаше да се събуди, за да опровергае каквото и да е и да изложи на опасност тези добри хора.

Само че просто не можех да го сторя. Бях способен да убия мирски войник в честен двубой — наистина, адреналиновият пристъп на гняв, който се надигаше от слабостта и уплахата ми, подсказваше, че тази възможност ще е добре дошло облекчение, — но не бях в състояние да убия този спящ човек.

Честен двубой обаче нямаше да има. В бойните си брони мирските войници, а още по-малко онези тайнствени четирима със спускателния кораб — швейцарски гвардейци? — щяха да са неуязвими за игличките ми и изобщо за каквото и да е друго, освен за мирско автоматично оръжие. А швейцарските гвардейци щяха да са неуязвими и за него. Бях обречен. Бяха обречени и тези добри хора, които се бяха отнесли толкова мило към мен.

Отвори се задна врата и в коридора се вмъкна Бин. Робата му се беше повдигнала нагоре, разкривайки покритите му с прах тънки крачета. Погледнах към него и си помислих, че момчето няма да получи своя кръстоид и ще умре от рак. Възрастните спокойно можеха да прекарат следващите стандартни десет години в някой мирски затвор.

— Съжалявам… — заекнах аз, без да мога да открия нужните думи. Чувах смута на улицата, докато войниците бързаха сред привечерната навалица навън.

— Рол Ендимион — каза с мекия си глас Дем Лоа и ми подаде раницата, която бяха донесли от каяка ми, — моля те, млъкни и ни последвай. Незабавно.

Под пода на коридора имаше тунел. Винаги бях смятал, че такива тайни проходи има само в холодрамите, но сега съвсем доброволно последвах вътре Дем Риа. Представлявахме странна процесия — Дем Риа и Дем Лоа, които се спускаха по стръмното стълбище пред мен, след това аз с игления пистолет в ръка и с подскачащата раница на гръб, малкият Бин, следван от сестра си Сес Амбре и накрая Алем Микаил Дем Алем, който грижливо заключи капака зад себе си. В къщата не остана никой, освен хъркащия лусусиански войник.

Стълбището се спускаше по-надълбоко от обикновено мазе и отначало си помислих, че стените са кирпичени като тези отгоре. После разбрах, че проходът е изсечен в мека скала, навярно пясъчник. Двайсет и седем стъпала надолу стигнахме дъното на вертикалната шахта и Дем Риа ни поведе по тесен тунел, осветен от бледи химични светлоглобуси. Зачудих се защо този дом на средно семейство от работническата класа има подземен проход.

Сякаш прочела мислите ми, синята качулка на Дем Лоа се обърна и тя прошепна:

— Спиралният спектър на Амойет изисква… хм… дискретни входове към къщите на другите. Особено по време на Двукратния мрак.

— На Двукратния мрак ли? — промълвих аз, като се приведох, за да мина под един от глобусите. Вече бяхме изминали двайсет-двайсет и пет метра — в посока, обратна на канала, струваше ми се — и тунелът продължаваше надясно.

— Бавната, двойна елипса на слънцето край двете луни на тази планета — поясни Дем Лоа. — Тя продължава точно деветнайсет минути. Това е основната причина, поради която избрахме този свят.

— Ах — възкликнах аз. Не разбрах нищо, но в този момент като че ли нямаше значение. — Мирските войници имат сензори, с които могат да откриват такива тайници — прошепнах на жената пред мен. — Имат дълбочинен радар, с който могат да проникват през скала. Имат…

— Да, да — прекъсна ме Алем, — но кметът и другите ще ги задържат няколко минути.

— Кметът ли? — доста тъпо повторих аз. Краката ми все още бяха слаби от двудневния ми престой в леглото. Боляха ме кръстът и слабините, но това беше незначителна болка — несъществена — в сравнение с онова, през което бях преминал (и онова, което бе преминало през мен) последните два дни.