Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Извърнах се, осъзнал, че съм се изчервил. Сес Амбре се засмя и ме докосна по ръката. Алем Микаил последен се бе облякъл и сега всички бяхме в червени роби. Един поглед към мускулестия му торс ми показа, че не бих издържал и петнайсет секунди в схватка с този по-нисък от мен мъж. Но пък навярно, осъзнах аз, не бих издържал повече от трийсет секунди и срещу Дем Лоа или Дем Риа.

Протегнах игления пистолет на Алем, но той ми даде знак да го задържа и ми показа как да го пъхна в един от многобройните джобове на дългата тъмночервена роба. Сетих се за отсъствието на оръжия в малката ми раница — индианският ми ловен нож и малкото ми лазерно фенерче — и кимнах в израз на благодарност.

Последвах жените и децата в задната част на ветроциклета, на който бе натоварен каякът ми. Колата беше покрита със здраво опъната червена тъкан. Трябваше да приклекнем ниско, когато над нас поставиха второ парче плат и ни заобиколиха с дъски, щайги и бъчви. Светлина се процеждаше само между задната дъска на каросерията и червения платнен покрив. Вслушах се в стъпките по камъка, когато Алем се качи отпред и зае една от седалките с педали. Чух, че един от другите мъже — вече също в червена роба — се намести до него от другата страна на централната скоба.

С все още спуснати мачти и завързани платна, ние потеглихме нагоре по дълга рампа.

— Къде отиваме? — прошепнах на Дем Риа, която лежеше почти до мен. Дървото миришеше на кедър.

— Към арката на телепортатора надолу по канала — също шепнешком ми отвърна тя.

Премигнах.

— И за това ли знаете?

— Те ти дадоха наркотика на истината — поясни Дем Лоа от другата страна на една от щайгите. — И ти говореше насън.

Бин лежеше точно до мен в мрака.

— Ние знаем, че Онази, която учи ти е възложила мисия — почти радостно каза той. — Знаем, че трябва да стигнеш до следващата арка. — Момчето потупа каяка до нас. — Иска ми се да можех да дойда с теб.

— Това е прекалено опасно — изсъсках аз. Усетих, че колата излиза от тунела. Коси слънчеви лъчи осветиха плата над нас. Ветроциклетът спря за миг, докато двамата мъже изправяха мачтата и опъваха платното. — Прекалено опасно.

Говорех за откарването ми до телепортатора, разбира се, а не за мисията, на която ме бе пратила Енея.

— Щом знаят кой съм — прошепнах на Дем Риа аз, — те ще наблюдават арката.

Можех да видя силуета на качулката й, когато ми кимна.

— Ще я наблюдават, Рол Ендимион. И наистина е опасно. Но мракът почти се е спуснал. След четиринайсет минути.

Погледнах към инфотерма си. Според наблюденията ми от предишните два дни до здрачаване оставаха най-малко деветдесет минути. И още почти цял час до падането на истинската нощ.

— До арката са само шест километра — прошепна Сес Амбре от другата страна на каяка. — Селата ще са пълни с празнуващия народ на Спектъра. Тогава разбрах.

— Двукратният мрак ли? — попитах.

— Да — потвърди Дем Риа. Тя ме потупа по ръката. — Сега трябва да пазим тишина. Навлизаме в движението по солния път.

— Прекалено опасно — за пореден път прошепнах аз, докато колата със скърцане се вливаше в трафика. Чувах тътненето на веригите под дъсчения под и усещах как вятърът изпълва платното. — Прекалено опасно.

Ако знаех какво става на неколкостотин метра от нас, щях да разбера колко опасно е в действителност.

Докато се носехме по солния път, аз надникнах през процепа между задната дъска и платнения покрив на ветроциклета. Изглежда, че пътят от твърда като скала сол свързваше селата покрай канала и продължаваше на север през пустинята, докъдето ми стигаше погледът.

Пустинята Уахаби — прошепна Дем Риа, когато набрахме скорост и се понесохме на юг по солния път. Изпреварваха ни други ветроциклети с напълно разперени платна и яко натискащи педалите мъже. Други коли с още по-ярки платнища пътуваха на север. Техните платна бяха поставени по друг начин и водачите им се бяха навели силно настрани, за да пазят равновесие, докато ветроциклетите се носеха на две колела, а другите две безполезно се въртяха във въздуха.

Изминахме шестте километра за десет минути и се отклонихме от солния път по павирана рампа, която минаваше през група от къщи — този път от бял камък, а не от кирпич. Алем и другият мъж навиха платното и бавно подкараха колата по облите камъни между сградите и реката. По бреговете на канала растяха високи папрати между сложно оформени вълноломи, беседки и кейове, на които бяха завързани украсени лодки. Градчето изглежда свършваше там, където каналът се разширяваше и много повече заприличваше на река, отколкото на изкуствен воден път. Повдигнах глава достатъчно, за да различа огромната, ръждива телепортаторна арка на неколкостотин метра надолу по течението. През нея се виждаше само папратовата гора по брега и пустошта на изток и запад. Алем насочи ветроциклета по тухлена товарна рампа и спря под високите папрати.