Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— По радиото ли? — глупаво попитах аз. — Струва ми се, каза, че радиото не работело. Нали затова свещеникът ходи до базата, за да доведе лекар?

— Радиостанцията на отец Клифтън не работеше — прошепна Дем Риа, като ми помогна да се изправя на крака и ме придържаше, докато си нахлузвах панталона. — Ние имаме радиостанции… теснолъчеви сателитни предавате ли… за които Мирът нищичко не знае. Имаме и шпиони. Един от тях ни предупреди… побързай, Рол Ендимион. Корабите ще са тук след минута.

Тогава окончателно се разбудих, буквално зачервен от прилив на гняв и безпомощност, който заплашваше да ме отнесе. „Защо тези копелета не ме оставят на мира?“ Четирима души в непознати униформи. Очевидно Мирът. Явно, когато преди повече от четири години отец-капитанът — де Соя — ни остави да избягаме от клопката на Божия горичка, не бяха престанали да преследват Енея, А. Бетик и мен.

Погледнах хронометъра на инфотерма ми. Корабите щяха да се приземят след около минута. За това време нямаше къде да избягам.

— Остави ме — казах аз и се дръпнах от ниската жена в синя роба. Прозорецът беше отворен и следобедният ветрец нахлуваше през завесите. Сякаш можех да чуя почти свръхзвуковото бръмчене на плъзгачите. — Трябва да се махна от дома ви… — Представих си как хората от Мира палят къщата, заедно с малките Сес Амбре и Бин.

Дем Риа ме дръпна назад от прозореца. В този момент влезе мъжът от семейството — младият Алем Микаил Дем Алем, — заедно с Дем Лоа. Мъкнеха едрото лусусианско тяло на оставения да ме пази мирски войник. Сес Амбре, чиито тъмни очички блестяха, държеше краката му, докато Бин се мъчеше да издърпа огромния ботуш на мъжа. Лусусианецът спеше с отворена уста и по високата яка на бойната му униформа се стичаше слюнка.

Погледнах към Дем Риа.

— Преди петнайсетина минути Дем Лоа му даде малко чай — тихо обясни тя и направи грациозен жест, от който тъканта на сините ръкави на робата й се развълнува. — Страхувам се, че използвахме остатъка от ултраморфина ти, Рол Ендимион.

— Трябва да вървя… — започнах аз. Болката в кръста ми бе поносима, но краката ми трепереха.

— Не — прекъсна ме Дем Риа. — Ще те хванат за няколко минути. — Тя посочи към прозореца. Отвън се разнасяше характерният тътен на спускателен кораб с ЕМ двигател, последван от тъпия звук и лая на дюзите. Машината трябва, да кръжеше точно над селото в търсене на място за приземяване. Миг по-късно прозорецът отекна от троен екот и над съседните кирпичени сгради се появиха два черни плъзгача.

Алем Микаил беше съблякъл лусусианеца по термобельо и го остави на леглото. После закопча с белезниците масивната му дясна китка. Дем Лоа и Сес Амбре смъкнаха пластовете на униформените му дрехи, телесната броня и огромните му ботуши и ги натъпкаха в торба за пране. Малкият Бин Риа Лоа Алем хвърли вътре шлема на войника. Слабото момче носеше тежкия иглен пистолет. Тази гледка ме сепна — бях свикнал да избягвам комбинацията деца и оръжие, още когато самият аз бях дете и се учех да използвам енергийни оръжия, докато керванът ни се влачеше из хиперионските поля, — но Алем се усмихна, взе пистолета от момчето и го потупа по гърба. От начина, по който Бин държеше оръжието — без да докосва спусъка, с цев, насочена настрани, и с поглед, отправен към индикатора на предпазителя, докато подаваше пистолета на баща си, — беше очевидно, че и по-рано си е имал работа с такова устройство.

Бин ми се усмихна, взе тежката торба с дрехите на войника и изтича от стаята. Шумът навън достигна кресчендо и аз се обърнах да погледна през прозореца.

На по-малко от трийсет метра нататък по улицата, която минаваше покрай канала, вдигаше прах черен плъзгач. Можех да го видя през пролуката между къщите. По-големият спускателен кораб се снишаваше и изчезваше от очи някъде на юг, навярно за да се приземи на тревистото открито пространство до кладенеца, където бях загубил съзнание от болка от бъбречния камък.

Тъкмо бях завързал обувките си и си закопчавах жилетката, когато Алем ми подаде игления пистолет. По навик проверих индикаторите на предпазителя и заряда, но после поклатих глава.

— Не — казах аз. — Чисто самоубийство ще е да нападна мирски войници само с това. Броните им… — Всъщност в този момент не мислех за броните им, а по-скоро за ответния огън на автоматичните им оръжия, които само за миг щяха да сравнят със земята тази къща. Помислих си за момчето с торбата за пране, в която бе униформата на войника. — Бин… — прибавих аз. — Ако го хванат…