Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Отец Клифтън се наведе още по-близо към мен. Можех да усетя мириса на сапун и крем за бръснене от гладката му кожа.

— Още една причина да помислиш за мъдростта на този залог, Рол.

Премигнах. Искаше ми се да се отдръпна от розовото му и свежо избръснато лице. Страхувах се, че мириша на пот болка и страх. Не бях си мил зъбите от двайсет и четири часа.

— Струва ми се, че не искам да правя какъвто и да е залог, ако това означава да си имам работа с Църква, която е станала толкова покварена, че изисква покорство и подчинение като цена за спасяването на живота на нечие дете — отвърнах аз.

Отец Клифтън отскочи назад, сякаш го бях зашлевил Гладкото му лице стана тъмночервено. После се изправи и ме потупа по ръката.

— Поспи. Преди да заминеш утре пак ще поговорим. Но не стана така. Ако в този момент бях навън и гледах точно към съответния квадрант на късното следобедно небе, щях да видя по кобалтовия купол пламъка от спускателния кораб на Немес, който се готвеше да се приземи в базата Бомбасино.

Когато отец Клифтън си тръгна, аз заспах.

Гледах как двамата с Енея седим във вестибюла на заслона й в пустинната вечер и продължаваме своя разговор.

— Вече съм сънувал това — отбелязах аз, като се огледах наоколо и докоснах камъка под брезента на заслона й. Скалата все още беше топла от слънцето през деня.

— Да — отвърна Енея. Тя отпиваше от нова чаша чай.

— Щеше да ми казваш тайната, която те прави месия — чух се да изричам аз. — Тайната, която те прави „връзката между два свята“, за която е говорил ИИ Ъмон.

— Да — повтори младата ми приятелка и отново кимна, — но първо ти ми кажи дали смяташ, че отговорът ти на въпроса на отец Клифтън е адекватен.

— Адекватен ли? — свих рамене аз. — Бях ядосан. Енея отпи от чая си. От чашата се издигаше пара и докосваше миглите й.

— Но ти всъщност не отговори на въпроса му за залога на Паскал.

— Нямаше какво повече да му отговарям — леко раздразнен, казах аз. — Малкият Бин Риа Дем Лоа Алем умира от рак. Църквата използва кръстоида си като принуда. Това е поквара… мерзост. Не я искам.

Енея ме погледна над димящата чаша.

— Но ако Църквата не беше покварена, Рол… ако предлагаше кръстоида без никаква цена или уговорки. Щеше ли да го приемеш?

— Не. — Категоричността на отговора ми ме изненада. Момичето се усмихна.

— Значи в основата на отказа ти не е покварата на Църквата. Ти отхвърляш самото възкресяване.

Понечих да заговоря, поколебах се, намръщих се и после изразих мислите си по друг начин.

— Отхвърлям това възкресяване. Да.

Без да престава да се усмихва, Енея попита:

— А има ли друго?

— Някога Църквата е смятала, че има — отвърнах аз. — В продължение на почти три хиляди години тя е предлагала възкресение на душата, не на тялото.

— А ти вярваш ли в това друго възкресяване?

— Не — отново отсякох, също толкова бързо, колкото и преди. Поклатих глава. — Залогът на Паскал никога не ме е привличал. Изглежда ми… плитък от гледна точка на логиката.

— Навярно защото дава само две възможности — каза Енея. Някъде в пустинната нощ бухал издаде кратък, остър звук. — Духовно възкресение и безсмъртие или смърт и проклятие.

— Последните две неща не са едно и също — възразих аз.

— Не, но навярно за човек като Блез Паскал са били. За човек ужасен от „вечната тишина на тези безкрайни пространства“.

— Духовна агорафобия — отбелязах аз. Енея се засмя. Смехът й бе толкова искрен и спонтанен, че не можеше да не ми харесва. Не можех да не я обичам.

— Религията като че ли винаги ни е предлагала тази измамна двойственост. — Тя остави чашата си на плоския камък. — Тишината на безкрайните пространства или приятното спокойствие на вътрешната сигурност.

Издадох грубо възклицание.

— Мирската Църква предлага по-прагматична сигурност. Енея кимна.

— Може би днес това е единственото убежище. Навярно запасите ни от духовна вяра са се изчерпали.

— Навярно е трябвало отдавна да се изчерпат — строго отвърнах аз. — Суеверието е взело ужасна дан от човечеството. Войните… погромите… съпротивата срещу логиката, науката и медицината… да не споменавам все по-голямата власт на хората, които управляват Мира.

— Цялата религия ли е суеверие, Рол? Цялата вяра ли е безумие?

Погледнах към нея с присвити очи. Слабата светлина от вътрешността на заслона и още по-слабата светлина на звездите в небето навън играеше по изпъкналите й скули и по нежната заобленост на брадичката й.