Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Рол — повика ме тя и ми даде знак да се приближа. Помислих си, че навярно това е обяснението, което исках, че е прочела изражението на лицето ми от другата страна на стаята и че е забелязала бушуващия в мен смут, но Енея просто каза:

— Палу Корор и Драйвендж Никаагат ще ми покажат какво е да летиш като ангел, искаш ли да дойдеш с мен? Ще дойде и Ломо.

„Да летя като ангел?“ За миг бях сигурен, че говори глупости.

— Ако искаш да дойдеш, имат един резервен пластокостюм — продължаваше Енея. — Но вече трябва да тръгваме. Почти стигаме до Звездното дърво и корабът ще кацне след няколко минути. Хет Мастийн трябва да продължи с товаренето на „Игдразил“, а аз имам да правя още сто неща.

— Да — отвърнах аз, без да зная с какво се съгласявам. — Ще дойда. — В момента бях достатъчно кисел, за да си помисля, че този отговор е чудесна метафора за цялата ми десетгодишна одисея: „да, не зная какво правя или в какво се замесвам, но можеш да разчиташ на мен.“ Един от адаптираните за космоса прокудени, жената на Палу Корор, ни подаде пластокостюмите. Бях използвал пластокостюми, разбира се — последният път бе само няколко седмици преди това, когато двамата с Енея се бяхме изкачили на Великия връх на Средното царство на Тян Шан, — макар че ми се струваше преди месеци или години. Но никога не бях виждал или пипал такъв костюм.

Пластокостюмите датират от много векове. Идеята беше, че най-добрият начин да не експлодираш във вакуума не е огромният скафандър като в първите дни на космическите полети, а толкова тънко покритие, че да позволява на потта да излиза навън, като в същото време предпазва кожата от ужасната горещина, студ и вакуум в космоса. Пластокостюмите не се бяха променили много през всички тези векове, освен въвеждането на дихателните влакна и осмозните плоскости. Разбира се, последният ми пластокостюм беше произведен в Хегемонията и функционираше отлично, докато Радамант Немес не го раздра на парчета.

Но това не бе обикновен пластокостюм. Палу Корор пусна в ръцете ми сребърна материя, течна като живак и топла като протоплазма. Наистина се движеше като живак. Не, движеше се като живо създание. Едва не го изпуснах от удивление и го хванах с другата си ръка, само за да видя, че потича няколко сантиметра нагоре по китката и ръката ми като някакво месоядно извънземно.

Трябва да бях казал нещо на глас, защото Енея рече:

— Наистина е жив, Рол. Пластокостюмът е организъм… генетично оформен и нанотехнологизиран… но дебелината му е само три молекули.

— Как да го облека? — попитах, докато го гледах да тече по ръката ми към ръкава на туниката ми, а после да се връща обратно. Имах впечатлението, че това по-скоро е хищник, а не дреха. А проблемът с всеки пластокостюм беше, че трябваше да се носи върху кожата: човек не носеше дрехи под пластокостюм. Където и да е.

— Ами — каза Енея, — лесно е… Няма нужда да го навличаш като старите пластокостюми. Просто се съблечи, застани неподвижно и го пусни върху главата си. Той ще потече отгоре ти. И трябва да побързаш.

Това не ме ентусиазира особено.

Двамата с Енея се извинихме и изтичахме нагоре по спиралната стълба към спалнята в носа на кораба. Там бързо се съблякохме. Погледнах към любимата ми — застанала гола до древното (и много удобно, както си спомнях) легло на Консула — и ми се прииска да й предложа да използваме по-добре времето до приземяването на кораба. Но Енея само размаха пръст към мен, вдигна топката сребърна протоплазма над главата си и я пусна върху косата си.

Не бе приятно да гледам как сребърният организъм я поглъща — той се стече върху кестеняво-русата й коса като течен метал, покри очите, устата и брадичката й, обгърна шията й като огледална лава, после раменете, гърдите корема, хълбоците, пубиса, бедрата, коленете… накрая тя повдигна единия си крак, после другия и поглъщането завърши.

— Добре ли си? — тихо попитах аз. Собствената ми сребърна топка пулсираше в дланта ми, готова да ме погълне.

Енея — или хромираната статуя, която беше Енея — ми даде знак с палци нагоре и посочи към гърлото си. Разбрах: както и с хегемонийските пластокостюми, отсега нататък щяхме да разговаряме с помощта на комуникационни влакна.

Повдигнах пулсиращата маса в двете си ръце, затаих дъх, затворих очи и я пуснах върху главата си.

Стана за по-малко от пет секунди. За един ужасен миг бях сигурен, че не мога да дишам, усетих, че хлъзгавата маса покрива носа и устата ми, но после си спомних да вдишам и в гърлото ми нахлу студен, свеж кислород.