Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Освен това подсилено зрение, оптиката на костюмите представяше информация за траекторията и данни, които не означаваха нищо за мен, но трябва да бяха въпрос на живот и смърт за тези адаптирани към космоса прокудени. Премигваха уравнения и функции и сякаш се носеха някъде в далечината. Спомням си само един пример:

???

и

???

и

???

и

???

и

???

Макар да не разбирах нито едно от тези уравнения, знаех, че приближаваме към Звездното дърво с прекалено висока скорост. Освен ускорението от кораба, бяхме набрали собствена инерция от слънчевия вятър и плазменото течение. Започвах да виждам как тези енергийни криле могат да отдалечат човек от звезда — при това с внушителна скорост, — но нямах представа как можеше да се спре на разстояние, което ми се струваше по-малко от хиляда километра.

«Фантастично е — разнесе се гласът на Ломо. — Удивително.»

Завъртях глава, за да погледна към нашия приятел летец от Тян Шан далеч наляво и на много километри под нас. Вече беше влязъл в зоната на листата и пикираше точно над синята замъгленост на сдържащото поле, което заобикаляше клоните и пространствата помежду им като осмозна мембрана.

«Как го е направил, по дяволите?» — зачудих се аз. Отново трябва да бях предал мисълта на гласните си струни, защото чух дълбокия, характерен смях на Ломо. «ИЗПОЛЗВАЙ крилете, Рол. И оказвай съдействие на дървото и ерговете!»

Да оказвам съдействие на дървото и ерговете ли? Приятелят ми трябва да бе загубил разсъдъка си.

Тогава видях, че Енея е разперила криле и манипулира с тях едновременно с мисъл и движение на ръцете, погледнах зад нея към света от клони, който с ужасяваща скорост се приближаваше към нас, и започнах да проумявам номера.

«Така е добре — чух гласа на Драйвендж Никаагат. — Уловете вятъра. Добре.»

Видях двамата адаптирани прокудени да трепкат с криле като пеперуди. Издигащото се от Звездното дърво течение от плазмена енергия ги заобиколи и внезапно мина покрай тях, сякаш бяха разтворили парашути, докато аз продължавах да пропадам в пространството.

Задъхан в полето на пластокостюма и с разтуптяно сърце, разперих ръце и крака и поисках крилете ми да станат по-широки. Енергийните гънки засияха и се разшириха поне до два клика. Грамадата от листа под мен се раздвижи, бавно и решително се завъртя, сякаш в безвременен холос на цветя, стремящи се към светлината, сгъна се, за да образува гладък параболичен диск, широк поне пет клика и после стана съвършено огледална.

Внезапно блясна слънчева светлина. Ако гледах с незащитени очи, мигновено щях да ослепея. Оптиката на костюма обаче се поляризира. Чух лъчите да удрят по тялото и крилете ми като силен дъжд по метален покрив. Разперих криле по-широко, за да уловя блестящото течение от светлина в същия момент, в който ерговете от Звездното дърво под мен нагънаха хелиосферната матрица, пречупиха плазмения поток назад към нас с Енея и рязко, но не й болезнено, намалиха скоростта ни. Размахали криле, ние навлязохме в извитите външни клони на Звездното дърво, докато оптиката на костюма продължаваше да показва данни в зрителното ми поле.

???

Това кой знае защо ме изпълни с увереност, че дървото ни дава съответното количество слънчева светлина на основата на масата и яркостта си, докато ерговете ни осигуряват достатъчно хелиосферна плазма и магнитна връзка, за да намалят скоростта ни почти до нулева, преди да се блъснем в някой от огромните клони или да се врежем в сдържащото поле.

Двамата с Енея следвахме прокудените и използвахме крилете си по същия начин, по който те използваха своите реехме се и после ги размахвахме, свивахме ги и след това ги разпервахме, за да уловим светлината на истинското слънце и отново да увеличим скоростта си, пикирахме сред външните клони, изплувахме над външния пласт от листа на Звездното дърво, после пак се гмурвахме дълбоко сред клоните, свили криле, за да минем между капсули или покрити мостове извън вътрешното сдържащо поле, носехме се около потъналите в работа космически сепии, чиито пипала бяха десет пъти по-дълги от кораба на Консула, в момента внимателно напредващ сред листата, отново разпервахме криле, за да прелетим край плуващите ята от хиляди пулсиращи със синя светлина акератаелитски дискове, които сякаш ни махаха с ръце.

Точно под сиянието на сдържащото поле имаше огромен платформен клон. Не знаех дали крилете могат да се използват в полето, но Палу Корор мина през него само с кратък проблясък — като грациозен гмурец, разцепил неподвижна водна повърхност, — последвана от Драйвендж Никаагат, после от Ломо, Енея и накрая от мен. Свих криле до десетина метра, преминах през енергийната бариера и отново се оказах във въздух, звук, мирис и студени ветрове.