Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Кацнахме на платформата.

— Много добре за първи полет — отбеляза Палу Корор със специално синтезиран за атмосферата глас. — Искахме да споделим с вас само един миг от нашия живот.

Енея деактивира пластокостюма около лицето си и го остави да изтече в яка от течен живак. Очите й блестяха.

Прекрасната й кожа бе поруменяла и косата и лепнеше от пот.

— Чудесно! — извика тя и се обърна да ми стисне ръката. — Чудесно… много ви благодаря. Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви, свободен Никаагат, свободна Корор.

— Удоволствието беше наше, почитаема Онази, която учи — с поклон отвърна Никаагат.

Вдигнах поглед и разбрах, че «Игдразил» е кацнал на Звездното дърво точно над нас. Дългите километър клони и ствол на дърволета съвършено се сливаха с Биосферата. Успях да го забележа само благодарение на факта, че корабът на Консула бавно се бе приземил и една от сепиите-работници го вкара в хангарна капсула. Клонингите от екипажа трескаво работеха и товареха провизии и Мьобиусови кубове. Видях, че дърволетът е свързан със Звездното дърво с десетки животоподдържащи стъбла.

Енея продължаваше да стиска ръката ми. Когато извърнах очи от увисналия над нас дърволет и погледнах към приятелката ми, тя се наведе към мен и ме целуна по устните.

— Можеш ли да си представиш, Рол? Там живеят милиони адаптирани към космоса прокудени… през цялото време виждат онази енергия… летят със седмици и месеци в пустите пространства… носят се в бързеите на магнитосферите и въртопите около планетите… яхат плазмените ударни вълни на слънчевия вятър на десет или дори повече АЕ, после продължават още по-нататък… към границата на хелиопаузата на седемдесет и пет до сто и петдесет АЕ от звездата до мястото, където свършва слънчевият вятър и започна междузвездната среда. И слушат свистенето, шепота и прибоя на вселенския океан. Можеш ли да си го представиш?

— Не — признах аз. Не можех. Не знаех за какво говори. Поне тогава.

От една от стъблените връзки се появиха А. Бетик, Рахил, Тео, Касад и други. Рахил носеше дрехите на Енея. Андроидът носеше моите.

Прокудени и хора отново наобиколиха приятелката ми, искаха отговори на неотложни въпроси, молеха я да поясни заповеди, съобщаваха й за предстоящото изстрелване на робота с гидеонов двигател. Бяхме разделени от натиска на други хора.

Енея погледна към мен и ми махна. Вдигнах ръка — все още сребърна от пластокостюма, — за да й отвърна, но вече я нямаше.

Същата вечер неколкостотин души се събрахме в транспортна капсула и една от сепиите ни изтегли до място много хиляди клика на северозапад над равнината на еклиптиката по вътрешната обвивка на Биосферното звездно дърво, но пътуването отне по-малко от трийсет минути, защото създанието мина напряко, като описа дъга през космоса от нашата част на сферата до новата.

Макар че излючителната география на огромната структура караше този район да прилича на нашия, архитектурата на личните капсули и общи платформи, клонови кули и свързващи мостове в този участък на дървото изглеждаше различна — по-голяма, по-пищна, извънземна, — а прокудените и храмерите тук говореха на малко по-различен диалект, докато адаптираните към космоса прокудени се украсяваха с блестящи пъстри ленти, каквито до този момент не бях виждал. В атмосферните зони имаше други птици и животни — във влажния въздух плуваха екзотични рибки и огромни стада от нещо като косатки от Старата Земя с къси ръце и изящни длани. А това беше само на няколко хиляди клика от познатия ми район. Не можех дори да си представя разнообразието от култури и форми на живот из тази Биосфера. За първи път осъзнавах онова, което постоянно ми повтаряха Енея и другите… вътрешната повърхност на завършената Биосфера щеше да е по-голяма от съвкупността на всички планетни повърхности, открити от човечеството през последните хиляда години междузвездни полети. Когато завършеха Звездното дърво, обитаемото пространство щеше да надхвърля всички обитаеми светове в галактиката на Млечния път.

Посрещнаха ни официални представители, няколко минути ни приветстваха на пълни със стотици прокудени и храмери платформи с една шеста g, после ни отведоха в капсула, голяма колкото малка луна.

Там ни очакваха още неколкостотин хиляди прокудени и храмери, наред с неколкостотин сенешай алуити и акератаели, кръжащи около централната платформа. Премигнах и осъзнах, че ерговете са настроили сдържащото поле на приятната една шеста g, която притегляше всички към повърхността на сферата, но после забелязах, че седалките обхващат цялата й вътрешност. Коригирах преценката си за броя на присъстващите — бяха над един милион.