Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Немците ни блъскат и удрят, за да ни натикат в големите камиони. Чувам, че мнозина от мъжете, които познавам, викат да ги поведа в молитва, докато ни тикат в зловонните машини — „Шема Исраел“ 21 21 „Чуй, Израиле!“ — основна юдейска молитва, потвърждаваща вярата на еврейския народ в Господ. — Б.пр. , молим се ние. И продължаваме да се молим, когато затръшват вратите.

Навън немците крещят на полския шофьор и на неговите полски помощници. Чувам, че един от тях извиква на полски „Газ!“ и се разнася шум от свързване на тръба или маркуч някъде под камиона ни. Двигателят отново започва да реве.

Някои от хората наоколо се молят заедно с мен, но повечето започват да плачат. Камионът съвсем бавно потегля. Зная, че ни карат по тесния асфалтиран път, който немците построиха от Хелмно до гората. Всички селяни се удивиха на това, защото пътят не води доникъде… свършва сред гората, където се разширява, за да има място камионите да обръщат. Но там няма нищо друго, освен дърветата, пещите, които немците наредиха да построят, и рововете, които немците наредиха да изкопаят. Евреите от лагера, които работиха на този път, които изкопаха рововете и които построиха пещите в гората, ни разказаха за това. Тогава не им повярвахме и после те изчезнаха… откараха ги.

Въздухът се сгъстява. Надигат се писъци. Боли ме главата. Трудно ми е да дишам. Сърцето ми бясно тупти. Стискам ръцете на млад мъж — момче — от лявата ми страна и на старец от дясната. Двамата се молят заедно с мен.

Някъде в камиона ни някой пее, пее на идиш, пее с баритон, който е предназначен за опера:

„Боже мой. Боже мой, защо ни остави?

Хвърляли са ни в огъня и преди, но никога Закона Твой свещен не сме забравяли.

Енея! Боже мой! Какво?

Шшт. Всичко е наред, мила. Тук съм.

Аз не… какво?“

Казвам се Калтрин Катейен Ендимион и съм вдовица на Трорб Ендимион, който загина няколко местни месеца по-рано в ловен инцидент. Освен това съм майка на детето Рол, сега на три хиперионски години, което си играе край огъня в кръга на кервана под зоркия поглед на лелите си.

Изкачвам се по тревистия склон над долината, в която са се събрали за пренощуване колите от кервана. Край потока в долината има няколко тритрепетлики, но иначе мочурищата са съвсем голи, освен ниска трева, изтравниче, острица, скали, камъни и лишеи. И овце. По хълмовете на изток се виждат и чуват стотиците овце на кервана, които преживят и тичат, подгонени от овчарските кучета.

Баба кърпи дрехи на скала, от която се разкрива величествена гледка към долината на запад. Западният хоризонт е покрит в мъгла, което означава открита вода, морето, но непосредственият свят наоколо е ограничен от мочурищата, помръкващия лазур на привечерното небе, метеоритните жилки, които кръстосват това небе, и шумоленето на вятъра в тревата.

Сядам на един от камъните до Баба. Тя е майка на моята покойна майка и лицето й е нашето лице, но по-старо, с набръчкана кожа, къса бяла коса, изпъкнали кости на волево лице, остър нос и кафяви очи с бръчици от смях в ъгълчетата.

— Най-после се върна — казва старицата. — Гладко ли мина пътуването?

— Да — отвръщам аз. — Том ни взе край брега от Порт Романс и после продължихме нагоре по магистралата на Клюна, вместо да плащаме за ферибот през блатата. Първата нощ останахме в хана на Бенброук, втората лагерувахме край Суис.

Баба кимва. Пръстите й сръчно шият. На скалата до нея е оставен кош с дрехи. — Ами лекарите?

— Клиниката беше голяма — разказвам аз. — Християните са пристроили нови сгради от последното ни ходене в Порт Романс. Сестрите бяха много мили по време на изследванията.

Баба чака.

Поглеждам надолу към слънцето, което се откъсва от мрачните облаци. Лъчи огряват долината, хвърлят фини сенки зад ниските скали и хълмове и карат изтравничето да запламти.

— Рак е — добавям. — От новия вид.

— Знаем това от лекаря в Мурс Едж — кимва Баба. — Какво казаха за прогнозите?

Взимам една от ризите — тази е на Трорб, но сега е на брат му, чичото на Рол, Лей. Изваждам от престилката си собствената си игла и конец и започвам да пришивам копчето, което Трорб бе загубил точно преди последното си ловно пътуване на север. Страните ми пламват при мисъл. та, че съм дала тази риза на Лей без едно копче.

— Препоръчват да приема кръста — отговарям аз.

— Няма ли цяр? — пита Баба. — При всичките им лекарства и серуми?

— Преди имало. Но очевидно го правели с молекулярната технология…