Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Не, не — казва Енея. Нежните й ръце галят бузата и слепоочията ми. Капки пот се носят около мен като кисел ореол. — Не, Рол, отпусни се. Ти си толкова чувствителен към това, скъпи мой, точно както си мислех. Отпусни се и остави гласовете да стихнат. Можеш да го контролираш, мили. Можеш да ги слушаш, когато искаш, и да ги караш да млъкват, когато трябва.

— Но никога ли няма да изчезнат? — питам аз.

— Могат само да се отдалечат — прошепва Енея. Прокудени ангели летят под слънчевите лъчи отвъд бариерата от листа.

— И ти си слушала всичко това още като бебе? — възкликвам аз.

— Още отпреди да се родя — отвръща любимата ми.

— Боже мой, Боже мой — изпъшквам и притисвам юмруци към очите си. — Боже мой.

Казвам се Амнье Махен Ал Ата и съм на единайсет стандартни години, когато в моето село на Ком-Рияд пристига Мирът. Селото ни е отдалечено от градовете, от няколкото наземни и небесни магистрали, дори от керванските пътища, които кръстосват скалистата пустиня и Пламтящите равнини.

От два дни във вечерните небеса като въгленчета блестят мирски кораби. Те пресичат от изток на запад нещо, което баща ми нарича пространство извън въздуха. Вчера по селското радио предадоха заповедта на имама в Ал-Газали, който чул по телефона от Омар, че всички във Високите краища и в оазисните лагери в Пламтящите равнини трябвало да се съберат пред юртите си и да чакат. Татко отиде да се срещне с мъжете в кирпичената джамия на нашето село.

Останалите от семейството ми застават пред юртата. Другите трийсет семейства също чакат. Селският ни поет Харид уд-Дин Атар минава сред нас и се опитва да успокои нервността ни със стихове, но дори възрастните са уплашени.

Баща ми се връща. Той казва на мама, че моллата е решил да не чакаме неверниците да ни избият. Селското радио не може да хваща джамията в Ал-Газали или Омар. Татко мисли, че радиото пак се е повредило, но моллата смята, че неверниците са избили всички на запад от Пламтящите равнини.

Чуваме изстрели пред другите юрти. Мама и най-голямата ми сестра искат да избягат, но татко им нарежда да останат. Носят се писъци. Поглеждам към небето в очакване да се появят неверните кораби на Мира. Когато отново свеждам очи, хората на моллата се появяват иззад юртата ни и зареждат нови пълнители в автоматите си. Лицата им са мрачни.

Татко кара всички ни да се хванем за ръце.

— Бог е велик — казва той и ние отговаряме:

— Бог е велик. — Даже аз зная, че „ислям“ означава покорство пред милостивата воля на Аллах.

В последния момент виждам въгленчетата в небето — мирските кораби летят от изток на запад.

— Бог е велик! — извиква татко. Чувам изстрелите.

— Енея, не зная какво означават тези неща.

— Рол, те не означават нищо, те са онова, което са.

— Истина ли са?

— Също колкото спомените, обич моя.

— Но как? Мога да чувам гласовете… толкова много гласове… веднага щом… докосна някой от тях с ума си… те са по-силни от собствените ми спомени, по-ясни.

— И въпреки това са спомени, обич моя.

— На мъртвите…

— Тези, да.

— Научаването на езика им…

— Ние трябва да учим езика им, Рол, по много начини. Не само техните говорими езици… английски, идиш, полски, фарси, тамилски, гръцки, китайски… но и сърцата им. Душата на техния спомен.

— Тези, които говорят, призраци ли са, Енея?

— Призраци не съществуват, обич моя. Смъртта е окончателна. Душата е онова необяснимо съчетание от спомен и личност, което носим през живота си… когато животът свърши, душата също умира. Освен онова, което оставяме в спомените на любимите си.

— И тези спомени…

— Отекват в Празнотата, Която Обвързва.

— Как? Всички тези милиарди животи…

— И хиляди раси, и милиарди години, обич моя. Там са някои от спомените на майка ти… и на моята майка… но също и спомените на същества, ужасно отдалечени във времето и пространството от нас.

— Мога ли да докосвам и тях, Енея?

— Навярно. С времето и с опита. Трябваха ми години, за да ги разбера. Трудно е да се проумеят дори сетивните възприятия на форми на живот, еволюирали толкова различно от нас, а още по-малко мислите, спомените и чувствата им.

— Но си успяла?

— Опитвах се.

— Извънземни форми на живот като сенешай алуитите или акератаелите ли?

— Много по-извънземни, Рол. Сенешаите поколения наред са живели скрити на Хеброн, близо до човешките заселници. И са емпати — техният основен език са чувствата Акератаелите са съвсем различни от нас, но не чак толкова различни от същностите на Техноцентъра, които е посетил баща ми.