Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Опитвам се да я издърпам обратно в капсулата, която се самозатваря в напразен опит да оцелее.

— Не, Рол, виж!

Поглеждам натам, накъдето сочи. Над нас, после под нас, навсякъде около нас Звездното дърво гори и експлодира, късат се лиани и клони, прокудени ангели се обгръщат в пламъци, десеткликови работни сепии се всмукват в самите себе си, дърволети горят, докато се опитват да избягат.

— Убиват ерговете! — надвиква рева на вятъра и експлозиите Енея.

Удрям с ръка по стената на капсулата и викам команди. Ирисовият портал се отваря само за миг, но достатъчно, за да издърпам любимата си вътре.

Това няма да ни спаси. Плазмените взривове се виждат през поляризираните стени.

Енея изважда раницата си от шкафа и я нарамва. Аз грабвам моята и пъхам канията с ножа в колана си, сякаш може да ми помогне срещу тези убийци.

— Трябва да стигнем до „Игдразил“! — извиква тя. Отблъскваме се към стената на стъбления тунел, но капсулата не ни пуска навън. Оттам се разнася рев.

— Стъблената връзка е прекъсната — ахва Енея. Тя все още носи инфотерма — виждам, че е древното устройство от кораба на Консула — и вика данни от мрежата на Звездното дърво. — Мостовете са взривени. Трябва да стигнем до дърволета.

Поглеждам през стената. Оранжеви цветя от пламък. „Игдразил“ е на десет клика нагоре и на изток от нас. След унищожаването на люлеещите се мостове и стъблената връзка, все едно, че е на хиляда светлинни години.

— Повикай кораба — казвам аз. — Кораба на Консула. Енея поклаща глава.

— В момента Хет Мастийн потегля с „Игдразил“… няма време да взимаме нашия кораб. Трябва да сме там след три-четири минути, иначе… Ами пластокостюмите на прокудените? Можем да прелетим дотам.

Мой ред е да поклатя глава.

— Не са тук. Когато ги съблякохме на платформата, казах на А. Бетик да ги отнесе на дърволета.

Капсулата диво се разтърсва и Енея се обръща да погледне. Стената е светлочервена и се топи.

Отварям моето шкафче, разбутвам дрехи и снаряжение, откривам единствената си лична вещ и я изваждам от кожения й калъф. Подаръкът на отец-капитан де Соя.

Набирам активиращите нишки. Хокинговото килимче се втвърдява и се издига. ЕМ полето около тази част на Звездното дърво все още е невредимо.

— Хайде — извиквам аз, докато стената се топи. Издърпвам любимата си върху килимчето.

Ние излитаме през цепнатината сред вакуума и настаналото безумие.

Нагъваните от ерговете магнитни полета все още действаха, но бяха странно объркани. Вместо да лети над широкия като булевард клон към „Игдразил“, хокинговото килимче се опитваше да се извърти под прав ъгъл спрямо него, така че лицата ни сякаш бяха обърнати надолу, когато килимчето се понесе сред разтърсващи се клони, увиснали мостове, разкъсани стъблени връзки, огнени сфери и ята прокудени, носещи се в пространството, за да загинат в битка. Стига да напредвахме към дърволета, килимчето можеше да прави каквото си иска.

Бяха останали балони от атмосферата на сдържащите полета, но повечето ергови полета бяха унищожени заедно със самите ергове, които ги бяха поддържали. Въпреки достатъчното количество, въздухът или изтичаше, или експлозивно се декомпресираше. Нямахме пластокостюми. В последния момент в капсулата си бях спомнил, че древното хокингово килимче образува около пътниците собствено поле от ниско равнище. То не беше предназначено за лродължително използване, но девет години по-рано го бяхме изпитали на безименната планета-джунгла, когато се бяхме издигнали почти до края на атмосферата, и сега се надявах, че системите все още работят.

Работеха… поне до известна степен. Веднага щом напускахме капсулата и се заиздигахме като парапланер сред хаса на битката, слабото поле на килимчето се включи.

Почти усетих, че редкият въздух изтича, но си казах, че би трябвало да ни стигне до „Игдразил“.

Още малко и нямаше да стигнем до „Игдразил“.

Това не бе първата космическа битка, която виждах — не толкова много стандартни дни, всъщност цели еони по-рано двамата с Енея бяхме седели на високата платформа в Храма, висящ във въздуха и бяхме наблюдавали играта на светлините във вътрешно-лунарното пространство, докато мирската спецчаст унищожаваше кораба на отец де Соя, — но бе първата битка, в която някой се опитваше да убие самия мен.

Там, където имаше въздух, шумът беше оглушителен: експлозии, имплозии, разбити стволове и стъблени връзки, пречупени клони и умиращи сепии, вой на сирени, брътвеж и писъци на инфотерми и други комуникатори. Там, където имаше вакуум, тишината бе още по-оглушителна: прокудени и храмерски тела, безшумно взривявани в пространството — жени и деца, воини, неспособни да достигнат оръжията или бойните си позиции, облечени в роби жреци на Муира, които се премятаха към слънцето, — пламъци без пращене, писъци без звук, циклони без вой на вятър.