Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Бежанци от сто мирски свята, прибрани през последните няколко години от отец-капитан де Соя с „Рафаил“ — поясни Енея. — Преди да заминем очаквахме да пристигнат още стотици, но вече е прекалено късно.

Последвах я нагоре на мостика. Хет Мастийн стоеше по средата на кръг от органични контролни дискове — дисплеи от фиброоптични нерви, които минаваха през целия кораб, холодисплеи от борда, кърмата и носа на дърволета, комуникационен център за връзка с храмерите, които дежуряха при ерговете, в ексцентричното сдържащо ядро, в двигателните корени и навсякъде другаде. Там беше и централното холоизображение на целия кораб, което Истинският глас на Дървото можеше да докосва с дългите си пръсти, за да подава команди и да променя посоката. Храмерът вдигна поглед, когато Енея бързо пресече свещения мостик и се приближи към него. Лицето му — оформено от азиятски генетичен материал от Старата Земя — бе спокойно.

— Радвам се, че не закъсняхте, Онази, която учи — сухо каза той. — Къде бихте желали да идем?

— Извън системата — без колебание отвърна Енея.

Хет Мастийн кимна.

— Ще ни обстрелват, разбира се. Огневата мощ на мирския флот е ужасна.

Енея само кимна. Видях изображението на дърволета бавно да се завърта и погледнах нагоре, за да открия, че звездното небе над нас също се върти. Бяхме навлезли само на неколкостотин километра навътре в системата и сега обръщахме назад към опустошената вътрешна повърхност на Биосферното звездно дърво. Сред оплетените клони, където преди бяха нашите капсули, сега имаше дупка. Хилядите квадратни кликове на този район зееха в рани и оголени клони. „Игдразил“ бавно си пробиваше път сред милиарди премятащи се в пространството листа — онези, които все още бяха в атмосферно сдържащо поле, ярко горяха и обагряха пепеляво-сивото поле, — докато се връщаше към стената на сферата и внимателно минаваше през нея.

Когато изплувахме от другата страна и набрахме скорост с управлявания от ерговете ядрен двигател, ние много по-ясно можехме да видим битката. Космосът се бе превърнал в безброй мъждукащи светли точици, проблясващи огнени искри от задействането на отбранителни сдържащи полета под обстрела на лазерни копия, безброй термоядрени и плазмени експлозии, двигателни опашки на ракети, хиперкинетични оръжия, малки нападателни кораби и архангели. Заоблената външна повърхност на Звездното дърво приличаше на влакнест вулканичен свят, изригващ пламъци и гейзери от останки. Напоителни комети и пастирски астероиди, които мирските оръжия бяха извели от съвършената им орбита, се забиваха като гюлета в Звездното дърво. Хет Мастийн включи тактически холос и ние ахнахме от гледката на цялата Биосфера, вече надупчена от десет хиляди пожара — много от тях големи, колкото родния ми свят Хиперион — и сто хиляди ясно забележими пролуки в тъканта на сферата, създавана в продължение на почти хиляда години. Радарът и сензорите показваха хиляди движещи се обекти, които с всяка секунда ставаха все по-малко, докато мощните архангели от разстояние няколко АЕ унищожаваха с копията си разузнавателни тарани, фотонни кораби, унищожители и дърволети на прокудените. Милиони адаптирани към космоса прокудени се хвърляха срещу нападателите, но загиваха като пеперуди в пламък.

На мостика се появи Ломо Дондруб. Носеше пластокостюм на прокудените и дълго автоматично оръжие клас четири в ръка.

— Енея, къде отиваме, по дяволите?

— Надалеч — отвърна любимата ми. — Трябва да се махнем, Ломо.

Летецът поклати глава.

— Не. Трябва да останем и да се бием. Не можем просто така да изоставим приятелите си на тези мирски лешояди.

— Ломо — рече Енея, — не можем да помогнем на Звездното дърво. Аз трябва да се махна оттук, за да се боря с Мира.

— Щом трябва, бягай — каза Ломо. Красивото му лице бе разкривено от ярост. Той пусна сребърния пластокостюм над главата си. — Аз, обаче, ще остана и ще се бия.

— Те ще те убият, приятелю — отвърна Енея. — Не можеш да се сражаваш с архангелски космически кораби.

— Само гледай — изръмжа Ломо. Сребърният костюм вече беше оставил открито единствено лицето му. Ръкувахме се. — Успех, Рол.

— И на теб — пожелах му аз. Докато се сбогувах с този храбър мъж, гърлото ми се свиваше и се изчервих от срам, че бягам.

Енея го докосна по сребърната ръка.

— Ломо, повече ще помогнеш на борбата, ако дойдеш с нас…

Той поклати глава и спусна течната си качулка. Когато заговори, аудиоустройството предаде гласа му с металическо звучене.