Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Успех, Енея. Нека Бог и Буда ти помагат. Нека Бог и Буда помагат на всички ни. — Той пристъпи до ръба на платформата и погледна назад към Хет Мастийн. Храмерът кимна, докосна контролното изображение близо до короната на дървото и прошепна нещо в едно от фибровлакната.

Усетих, че гравитацията отслабва. Външното поле засия и се измести. Ломо беше издигнат, завъртян и катапултиран в космоса отвъд клоните, въздуха и светлините на дърволета. Видях сребърните му криле да се разперват, видях, че светлината ги изпълва и го проследих как се присъединява към десетки други прокудени ангели, яхнали слънчевите вихри и понесли слабите си оръжия към най-близкия архангел.

Сега на мостика се качиха и други — Рахил, Тео, Дорье Фамо, отец де Соя и неговият сержант, А. Бетик, Далай Лама, — но всички те останаха на почетно разстояние от заетия храмерски капитан.

— Откриха ни — съобщи Хет Мастийн. — Стрелят.

Сдържащото поле избухна в червено. Можех да чуя цвъртенето. Сякаш бяхме попаднали в сърцето на звезда. Запроблясваха дисплеи.

— Издържат — каза Истинският глас на Дървото Хет Мастийн. — Издържат.

Имаше предвид отбранителните полета, но мирските кораби не отстъпваха и поддържаха огъня с енергийни копия, докато ние се отдалечавахме от центъра на системата. Освен холосите, на мостнка нямаше никакво друго движение — не се виждаха звезди, — само пращящия, съскащ, кипящ овоид от унищожителна енергия, плъзгащ се на няколко десетки метра над и около нас.

— Какъв е курсът ни, моля? — попита Енея храмерът. Приятелката ми за миг докосна челото си, сякаш уморена или потънала в размисъл.

— Просто някъде навън, така че да можем да виждаме звездите.

— Никога няма да стигнем до точка на прехвърляне, докато сме под такъв обстрел — отвърна Хет Мастийн.

— Зная — каза Енея. — Просто… навън… за да мога да виждам звездите.

Истинският глас на Дървото вдигна поглед към ада над нас.

— Възможно е никога повече да не видим звездите.

— Трябва — просто отвърна Енея.

Внезапно се разнесоха високи викове. Погледнах към центъра на вълнението.

Над мостика имаше само няколко малки платформи — надвиснали отгоре структури като наблюдателници на мачти на пиратски кораб от холодрамите или като дървесна къща, каквато веднъж бях видял в хиперионските блата — и на една от тях стоеше фигурата. Клонингите от екипажа викаха и сочеха с ръце. Хет Мастийн вдигна очи към малката платформа на петнайсет метра над главите ни и се обърна към Енея.

— Господарят на болката пътува заедно с нас.

Можех да видя пъстрите отблясъци на ада извън сдържащото поле по челото и гърдите на Шрайка.

— Мислех си, че е загинал на. Тян Шан — казах аз. Енея изглеждаше по-изтощена, отколкото някога я бях виждал.

— Създанието се движи във времето по-лесно, отколкото ние в пространството, Рол. Може да е загинало на Тян Шан… може да е загинало след хиляда години в битка с полковник Касад… може да не е способно да умира… никога няма да разберем.

Сякаш повикан от споменаването на името му, полковник Федман Касад се изкачи по стълбите на мостика. Носеше архаичната си бойна униформа от епохата на Хегемонията и стискаше в ръка автоматичната пушка, която бях видял в оръжейната на кораба на Консула. Той гледаше към Шрайка като обладан от свръхестествена сила.

— Мога ли да се кача там горе? — попита храмерския капитан полковникът.

Все още погълнат от издаване на команди и наблюдение на дисплеите, Хет Мастийн посочи към въжените стълби, издигащи се към най-високата платформа.

— Никаква стрелба на този дърволет — извика след полковника той. Касад кимна и започна да се изкачва.

Останалите от нас насочихме вниманието си обратно към дисплеите. От по-малко от милион клика ни обстрелваха поне три архангелски кораба. Те се редуваха да ни обсипват с лазерните си копия, като междувременно насочваха огъня си и към други мишени. Но нашият странен отказ да бъдем унищожени като че ли само още повече разпалваше яростта им. Копията изминаваха разстоянията от четири до десет светлинни секунди и експлодираха, стигнали до сдържащото поле над нас. Един от корабите се готвеше да изчезне зад хоризонта на пламтящото Звездно дърво, но другите два продължаваха да се приближават към нас, без да престават да ни обстрелват.

— Срещу нас са изстреляни ракети — съобщи един от лейтенантите на храмерския капитан с глас, не по-развълнуван, отколкото ако аз трябваше да обявя, че е време за вечеря. — Две… четири… девет. Скорост под светлинната. Вероятно плазмени бойни глави.