— Ще издържим ли? — попита Тео. Рахил бе отишла да проследи изкачването на полковника към Шрайка.
Хет Мастийн беше прекалено зает, за да й отговори, затова Енея отвърна:
— Не знаем. Зависи от ерговете.
— Шейсет секунди до удара на ракетите — обяви същият храмерски лейтенант със същия безизразен глас.
Хет Мастийн се включи в комуникационния канал. Гласът му звучеше нормално, но разбирах, че е усилен и се носи из целия, дълъг един клик дърволет.
— Моля всички да скрият очите си и да не гледат към полето Ерговете ще поляризират проблясъка доколкото е възможно, но моля, не гледайте нагоре. Нека покоят на Муира е с нас. Погледнах към Енея.
— Хлапе, този дърволет има ли оръжия?
— Не — отвърна тя. Очите й изглеждаха също толкова уморени, колкото звучеше гласът й.
— Значи няма да се бием… а само ще бягаме?
— Да, Рол.
Изскърцах със зъби.
— Тогава съм съгласен с Ломо — казах аз. — Бягахме прекалено много. Време е да помогнем на нашите приятели тук. Време е…
Избухнаха поне три от ракетите. По-късно си спомнях толкова силна светлина, че можех да видя черепа и гръбначния стълб на Енея през кожата и плътта й, но това едва ли е възможно. Изпитах усещане за пропадане… за разпадане на всичко… и после полето от една шеста g се възстанови. Недоловим за човешкия слух тътен прати вълна от болка по зъбите и костите ми.
Премигнах, за да проясня зрението си. Лицето на Енея все още бе пред мен — страните й пламтяха и по тях се стичаше пот, косата й беше припряно завързана назад, очите й бяха уморени, но безкрайно живи, ръцете й бяха голи и почернели от слънце — и в миг на сантименталност си помислих, че бих приел да умра така, с отпечатано в душата и паметта ми лице на Енея.
Още две плазмени бойни глави накараха дърволета да се разтърси. После още четири.
— Издържат — съобщи лейтенантът. — Всички полета издържат.
— Ломо и Рол са прави, Енея — каза Дорье Фамо и с Царствена грация пристъпи напред с простата си памучна роба. — Бягала си от Мира години наред. Време е да се биеш с тях… време е всички ние да се бием с тях.
Гледах към старицата с нещо, напомнящо на безцеремонна напрегнатост. Бях осъзнал, че около нея има ореол… не, това не е точната дума, прекалено мистична е… но от нея се излъчваше усещане за ярък цвят, тъмночервено, богато като душевността на Мълниеносната свиня. Осъзнах също, че съм забелязал същото у всички на платформата тази вечер — яркосинята смелост на Ломо, златистата увереност на командите на Хет Мастийн, искрящо лилавото удивление на полковник Касад, видял Шрайка — и се зачудих дали не е резултат от научаването на езика на живите. А може би се дължеше на светлината от плазмените експлозии. Каквото и да беше, знаех, че багрите не са действителни — не халюцинирах и зрението ми бе ясно, — но също си помислих, че умът ми осъществява тези асоциации, тези изчистени и опростени погледи в истинската душа на човека на известно равнище под и над виждането.
Знаех и че багрите, заобикалящи Енея, покриват и надхвърлят целия спектър — толкова пронизващо сияние че изпълваше дърволета, както плазмените експлозии изпълваха света извън него.
— Не, госпожо — тихо и почтително каза на Дорье Фамо отец де Соя. — Ломо и Рол не са прави. Въпреки гнева и желанието ни да отвърнем на удара, Енея е права. Ако оцелее, Ломо може да разбере онова, което ще разберем всички ние, ако оцелеем. А именно, че след причастието на Енея, ние споделяме болката на онези, които атакуваме. Наистина я споделяме. Буквално я споделяме. Физически я споделяме. Споделяме я като част от научаването на езика на живите.
Дорье Фамо погледна надолу към по-ниския от нея свещеник.
— Зная го, християнино. Но това не означава, че не можем да отвърнем, когато други нападат нас. — Тя махна с ръка нагоре, за да посочи към бавно проясняващото се сдържащо поле и към блясъците на ядрени опашки и пламтящи въгленчета отвъд него. — Тези мирски… чудовища… унищожават едно от най-великите постижения на човешката раса. Трябва да ги спрем!
— Не сега — отвърна отец де Соя. — Не като се бием с тях тук. Доверете се на Енея.
В кръга пристъпи гигантът на име сержант Грегориъс.
— Всяка нишка от моето същество, всеки миг от моето обучение, всеки белег от годините ми на битки… всичко ме тласка да се бия сега — изръмжа той. — Но аз вярвам на своя капитан. Сега му вярвам като на свой свещеник, и щом той казва, че трябва да се доверим на младата жена… ние трябва да й се доверим.
Читать дальше