Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Енея се бе надвесила над древния инфотерм на Сайри, докато се издигахме през вихъра. Видях Систендж Коридуел, който викаше от малкия холодисплей над диска, а после Кент Кинкент и Сиан Кинтана Каан, които сериозно обясняваха нещо. Бях прекалено зает да управлявам хокинговото килимче, за да слушам отчаяните им разговори.

Вече не виждах ядрените опашки на архангелите от мирския флот, само техните копия, които раздираха газовите облаци и полетата от останки, разсичайки Звездното дърво като скалпели жива плът. От огромните стволове и виещи се клони наистина течеше кръв — сокът и другите им жизнени течности се смесваха с километрите фиброоптични лиани и с кръвта на прокудените, докато избухваха в пространството или кипяха във вакуума. Десеткликова работна сепия бе разсечена на две и после на четири пред очите ми. Докато умираше, изящните й пипала се гърчеха в убийствен танц. Прокудени ангели летяха с хиляди и загиваха с хиляди. Дърволет се опита да избяга и беше разсечен за секунди, а богатата му кислородна атмосфера се възпламени в сдържащото му поле и екипажът му загина навреме, за да изпълни енергийния глобус с къдрав дим.

— Не е „Игдразил“ — извика Енея.

Кимнах. Унищоженият дърволет идваше от север, но „Игдразил“ вече трябваше да е наблизо, на клик или по-малко над нас по вибриращия клон.

Освен ако не бях поел в погрешна посока. Или ако вече де го бяха унищожили. Или ако не бе излетял без нас.

— Разговарях с Хет Мастийн — извика Енея. В момента се намирахме в сфера от изтичащ въздух и шумът беше ужасен. — На борда са само триста от хилядата.

— Добре — отвърнах аз. Нямах представа за какво говори. Какви хиляда? Нямаше време да разпитвам. Зърнах по-тъмния зелен цвят на дърволет на клик или повече над нас и наляво — на съвсем друг спирален клон — и насочих хокинговото килимче към него. Ако не бе „Игдразил“, така или иначе щеше да ни се наложи да потърсим убежище в него. ЕМ полетата на Звездното дърво отслабваха и хокинговото килимче губеше енергия и инерция.

В следващия миг вече нямаше ЕМ поле. Килимчето измина последните си метри напред и после започна да пропада в чернотата между изпочупените клони на километър или повече от най-близките горящи стъблени връзки. Далеч под и зад нас можех да видя групата от капсули, от които бяхме дошли: всички бяха разбити, от тях излитаха въздух и трупове, стъблата и свързващите клони се гърчеха в сляпо нютоново противодействие.

— Това беше — тихо казах аз, защото извън нашия смаляващ се балон от енергия вече нямаше въздух и шум. Хокинговото килимче бе създадено седем века по-рано, за да прелъсти млада племенница да се влюби в старец, а не да запази живота на пътниците си в космоса. — Поне се опитахме, хлапе. — Обърнах се и прегърнах Енея.

— Не — отвърна тя, отхвърляйки не прегръдката ми, а смъртната присъда. После се вкопчи в ръката ми толкова яростно, че пръстите й потънаха в плътта на бицепса ми. — Не, не — каза сама на себе си Енея и включи диска на инфотерма.

На фона на въртящото се звездно поле се появи скритото под качулка лице на Хет Мастийн. — Да — обади се той. — Виждам ви.

Огромният дърволет висеше на хиляда метра над нас — гигантски таван от зелени листа зад блещукащото лилаво сдържащо поле — и бавно се отдалечаваше от горящото Звездно дърво. Последва внезапно, силно разтърсване и за миг бях сигурен, че някое от архангелските копия ни е пронизало.

— Ерговете ни притеглят — поясни Енея, без да пуска ръката ми.

— Ерговете ли? — попитах. — Мислех си, че дърволетите имат само по един ерг на борда.

— Обикновено е така — отвърна тя. — Понякога имат по два, ако пътуването е необичайно… например, във външната обвивка на звезда или през ударната вълна на двойна хелиосфера.

— Значи на борда на „Игдразил“ има два ерга? — запитах аз, като наблюдавах уголемяващото се и изпълващо небето дърво. Зад нас безшумно се разпространяваха плазмени експлозии.

— Не — каза Енея, — двайсет и седем.

Разширеното поле ни притегли към себе си. Издигна се нагоре и после се спусна надолу. Приземихме се върху висока платформа точно под мостика, близо до короната на дърволета. Още преди да почукам по контролните нишки, за да сваля слабото ни сдържащо поле, Енея вече бе грабнала инфотерма и раницата си и тичаше към стълбата.

Внимателно навих хокинговото килимче, прибрах го в кожения калъф, преметнах го през рамо и се втурнах да я догоня.

На мостика бяха само храмерският капитан на дърволета Хет Мастийн и неколцина от лейтенантите му, но платформите и стълбищата надолу бяха пълни с познати и непознати хора: Рахил, Тео, А. Бетик, отец де Соя, сержант Грегориъс, Ломо Дондруб и десетките други бежанци от Тян Шан, но имаше и много други непрокудени, нехрамери, мъже, жени и деца, които не бях виждал до този момент.