Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Нанотехнология — поправя ме Баба.

— Да. И преди известно време Църквата го забранила. На по-напредналите светове има други лекарства.

— Но не на Хиперион — прибавя Баба и оставя настрани дрехите от скута си.

— Точно така. — Докато говоря, се чувствам много уморена, все още малко ми е зле от изследванията и пътуването, но съм съвсем спокойна. И много тъжна. Вятърът донася смеха на Рол и другите момчета.

— И препоръчват да приемеш техния кръст — повтаря Баба. Последната дума прозвучава остро.

— Да. Вчера един много мил млад свещеник разговаря с мен часове наред.

Баба ме поглежда право в очите.

— А ти ще го направиш ли, Калтрин? Отвръщам на погледа й.

— Не.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Ако беше приел кръстоида миналата пролет, когато го молеше мисионерът, сега Трорб щеше да е жив.

— Но нямаше да е моят Трорб — казвам аз и извръщам очи. Плача за първи път, откакто преди седем седмици започнаха болките. Не за себе си, зная го, а от спомена за Трорб, които се усмихва и ми маха в онова последно утро, преди да се отправи към крайбрежието заедно с братята си на лов за солен ибсон. Баба ме хваща за ръка.

— За Рол ли си мислиш? Поклащам глава.

— Още не. След няколко седмици няма да мисля за нищо друго.

— Излишно е да се тревожиш за това, знаеш — тихо казва Баба. — Още не съм забравила да гледам деца. Помня приказки и зная как да го уча. И ще запазя спомена за теб в душата му.

— Той ще е толкова малък, когато… — Прошепвам аз и млъквам. Баба стисва ръката ми.

— Малките помнят най-много — тихо отвръща тя. — Когато остареем и започнем да изнемощяваме, най-ясно си спомняме тъкмо детството.

Залезът е прекрасен, но сълзите ми го замъгляват. Лицето ми е полуизвърнато от погледа на Баба.

— Не искам да си ме спомня само, когато остарее. Искам да го виждам… всеки ден… да го гледам как играе и расте.

— Спомняш ли си стиховете от Рьокан, на които те научих? Тогава беше съвсем малко по-голяма от Рол. Не мога да не се засмея.

— Ти си ме учила на много стихове от Рьокан, Бабо.

— Първият — уточнява старицата.

Трябва ми само секунда да си спомня. Казвам стиховете, като внимавам да не говоря напевно, тъкмо както ме научи Баба, когато бях съвсем малко по-голяма от Рол:

Баба е затворила очи. Мога да видя колко тънка е пергаментовата кожа на клепачите й. — Тези стихове ти харесваха, Калтрин. — И още ми харесват.

— А в тях казва ли се нещо за нуждата да береш свежи цветя следващата седмица, следващата година или след десет години, за да си щастлива сега?

Усмихвам се.

— Лесно ти е да говориш така, стара жено — отвръщам аз с тих, нежен глас, за да смекча неуважението на думите си. — Ти си брала цветя седемдесет и четири пролети и се каниш да продължиш в същия дух още седемдесет.

— Не чак толкова, струва ми се. — Тя за последен път стисва ръката ми и я пуска. — Важното е сега да идещ с децата и под привечерната пролетна светлина бързо да набереш цветя за вечерята. Готвя ти любимото ядене.

Тези думи ме карат да плесна с ръце.

— Супата на северния вятър ли? Но лукът още не е поникнал.

— На южните ливади е поникнал. Пратих Лий и момчетата му да потърсят там. И те напълниха тенджерата. Сега върви да набереш пролетните цветя, за да е всичко както трябва. Вземи детето и се върнете преди смрачаване.

— Обичам те, Бабо.

— Зная. И Рол те обича, малката ми. Ще се погрижа кръгът да остане цял. Сега тичай.

Събуждам се, падайки. Бил съм буден. Листата на Звездното дърво бяха хвърлили сянка над капсулите за през нощта и звездите от външната страна на Биосферата сияят. Гласовете не отслабват. Образите не избледняват. Това не е сън. Това е вихър от образи и гласове… хиляди гласове в хор, всички умоляващи да бъдат чути. До този момент не си бях спомнял гласа на майка ми. Когато равинът Шулман викаше на полски от Старата Земя и се молеше на идиш, разбирах не само гласа, но и мислите му.

Полудявам.

— Не, скъпи, не полудяващ — прошепва Енея. Тя се носи до топлата стена на капсулата и ме прегръща. Хронометърът на инфотерма ми показва, че периодът за сън в този район на Биосферното звездно дърво почти изтича, че листата ще се разтворят, за да пропуснат слънчевите лъчи след час.

Гласовете шепнат, мърморят, спорят и ридаят. Образите прелитат в дъното на мозъка ми като цветове след ужасен удар по главата. Съзнавам, че съм се сковал, че съм стиснал юмруци и зъби и съм напрегнал вените на шията си като в ужасен вятър или пристъп на болка.