Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

«Чуваш ли ме, Рол?» Гласът й беше много по-отчетлив, отколкото в стария ми костюм.

Кимнах, после отвърнах: «Да. Странно усещане.»

«Готови ли сте, г. Енея, г. Ендимион?» Трябваше ми секунда, за да разбера, че това е другият адаптиран прокуден Драйвендж Никаагат. Бях чувал гласа му и преди, но преведен през речеви синтезатор. По директния канал той звучеше по-ясно и мелодично от птичата песен на Сиан Кинтана Каан.

«Готови сме» — потвърди Енея и ние се спуснахме по спиралната стълба, минахме през тълпата и излязохме на балкона.

«Успех, г. Енея, г. Ендимион.» Това бе А. Бетик, който ни говореше по комуникационния канал на кораба. Андроидът ни докосна по сребърните рамене, когато спряхме до Корор и Никаагат пред перилата на балкона.

Ломо също ни очакваше. Сребърният му пластокостюм очертаваше всеки мускул на ръцете, бедрата и плоския му корем. За миг се почувствах неловко. Искаше ми се или да нося нещо над този толкова тънък пласт сребърна течност, или да бях полагал повече усилия, за да поддържам формата си. Изваяното от хром тяло на Енея изглеждаше прекрасно. Радвах се, че никой друг, освен андроидът не ни е последвал навън.

Корабът се намираше на две хиляди клика от Звездното дъовои бързо намаляваше скоростта. Палу Корор даде знак и леко скочи върху тънкия парапет на балкона, като балансираше при ниската гравитация. Драйвендж Никаагат я последва, след него Ломо, Енея и накрая — много по-тромаво — и аз. Усещането за тежест и голота беше непреодолимо — огромната зелена вдлъбнатина на Звездното дърво под нас, покритите с листа стени в далечината от всички страни, грамадата на кораба, който завиваше под нас, балансирайки върху стройна колона от ядрен пламък. Със замайване осъзнах, че се готвим да скочим.

«Не се тревожете, ще отворя сдържащото поле в момента, в който преминете, и ще бъда на ЕМ тласкачи, докато не се отдалечите от ядрената опашка.» Разбрах, че говори корабът. Нямах представа какво правим.

«Костюмите ще ви дадат груба представа за нашето адаптиране — казваше Палу Корор. — Разбира се, онези от нас, които са избрали пълната интеграция, не живеят и пътуват в космоса с помощта на полуразумните костюми и техните молекулярни микропроцесори, а на адаптираните вериги в кожата, кръвта, зрителните органи и мозъците ни.»

«Как ще…» — започнах аз. Бе ми трудно да говоря, сякаш пресъхналата ми уста можеше да се отрази по някакъв начин на мускулите на гърлото ми.

«Не се безпокойте — каза Никаагат. — Няма да разперим крилете си, докато не се отдалечим на достатъчно разстояние. Няма да се сблъскат… полетата няма да. ни позволят, Управлението е чисто интуитивно. Оптичните системи на костюма ви би трябвало да влязат в интерфейс с нервната ви система и с невросензорите ви и ще извикват информация, когато се налага.»

«Информация ли? Каква информация?» — Исках само да си го помисля, но комуникационната система на костюма ми излъчи думите.

Енея хвана сребърната ми ръка в своите.

«Ще бъде забавно, Рол. Единствените свободни минути, които ще имаме днес, струва ми се. Или за известно време напред.»

В този момент, изправен върху парапета, готов за ужасяващото вертикално падане през ядрения пламък и вакуума, не се замислих за значението на думите й. «Хайде» — каза Палу Корор и скочи.

Хванали се за ръце, двамата с Енея скочихме едновременно.

Тя пусна ръката ми и ние с въртене се отдалечихме един от друг. Сдържащото поле се разтвори и ни изтласка на безопасно разстояние. Ядреният двигател спря, докато петимата се отдалечавахме от кораба, после отново се запали — корабът като че ли се понесе напред по-бързо от нас — и ние продължихме да падаме надолу. Усещането беше непреодолимо — пет сребърни фигури с разперени ръце, все повече отделящи се една от друга, всичките полетели към дантелата на Звездното дърво на няколко хиляди клика под нас. После се отвориха крилете ни.

«За нашите цели днес леките криле трябва да са широки само около километър — разнесе се в ушите ми гласът на Палу Корор. — Ако пътувахме по-надалеч или по-бързо, щяха да са много по-големи… навярно неколкостотин километра.»

Когато повдигнах ръце, от пластокостюма ми изскочиха енергийни плоскости, напомнящи на криле на пеперуда. Усетих внезапен прилив на слънчева светлина.

«В момента усещаме течението на първичното магнитно поле, което следваме — поясни Палу Корор. — Ако ми позволите да овладея костюмите ви за момент… ето.»

Гледката се промени. Погледнах наляво, където падаше Енея, вече на няколко клика разстояние — блестяща сребърна пеперуда с разширяващи се златни криле. Другите сияеха зад нея. Можех да видя слънчевия вятър, натоварените частици и течения от плазма, виещи се по безкрайно сложната геометрия на хелиосферата — червени линии спирално магнитно поле, усукващо се така, сякаш нарисувано на вътрешните повърхности на постоянно движещ се наутилус. Всички тези извити, многопластови, пъстри гърчещи се плазмени нишки се стичаха към слънцето, което вече не изглеждаше като бледа звезда, а бе център на милиони сливащи се полета, цели пластове плазма, изтласквани със скорост от четиристотин километра в секунда и привличани в тези фигури от пулсиращи магнитни полета. Можех да видя лилавите ленти на носещите се навътре магнитни линии, преплитащи се с тъмночервените избухващи навън течения, виждах сините въртопи на хелиосферична ударна вълна около външните краища на Звездното дърво, луните и кометите, които се врязваха в плазмената среда като кораби, плаващи във фосфоресциращи нощни морета, виждах нашите златни криле, които взаимодействаха с тази плазмена и магнитна среда, улавяйки фотоните като милиарди светулки в мрежите си, повърхностите им се носеха към плазмените течения, сребърните ни тела ускоряваха по огромните сияещи гънки и по спиралните магнитни геометрии на хелиосферичната матрица.