Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Още по-големи от кометите бяха десетките внимателно насочени астероиди и пастирски луни, движещи се на няколко хиляди или десетки хиляди километри над вътрешната и външната повърхност на живата сфера — коригираха орбиталната траектория, осигуряваха привличане, за да помогнат на клоните да растат в правилна посока, хвърляха сянка над вътрешната повърхност на Биосферата там, където имаше нужда, и служеха като наблюдателни бази и работни общежития за безбройните прокудени и храмерски градинари, които се грижеха за проекта от десетилетия и векове.

А сега, когато корабът вече се беше отдалечил на половин светлинна минута разстояние и ускоряваше към слънцето, сякаш търсеше точка на прехвърляне, в огромната кухина на зелената сфера като че ли имаше още повече движение: прокудени бойни кораби, всички остарели според стандартите на Мира, с балони на хокингови двигатели или гигантски таранови сдържащи полета, древни унищожители и кораби К-3 от отдавна изчезнала епоха, изящни товарни кораби с огромни заоблени платна от сияеща монотъкан… и навсякъде прокудените ангели, размахващи криле и блестящи, докато се носеха към слънцето или летяха назад към Биосферата.

Енея и другите се отдръпнаха навътре, за да продължат обсъждането си. Темата бе важна — отново опит да открият начин да попречат на Мира да атакува, някаква маневра или отвличане на вниманието, което да не позволи на трупащия се флот да се прехвърли тук, — но аз си мислех за по-важни неща.

Когато А. Бетик се обърна да напусне балкона, докоснах десния ръкав на андроида.

— Можеш ли да останеш, за да поговорим за минута?

— Разбира се, г. ЕНДИМИОН. — Гласът на синьокожия мъж беше внимателен, както винаги.

Изчаках да останем сами на балкона. Монотонният разговор отвътре ни позволяваше известно уединение и аз се облегнах на перилата.

— Съжалявам, че нямахме възможност да си поприказваме, откакто пристигнах на Звездното дърво — започнах аз.

Голият скалп на А. Бетик блестеше под силната слънчева светлина. Сините му очи бяха спокойни и приятелски.

— Няма нищо, г. Ендимион. Събитията след пристигането ни бяха изключително вълнуващи. Съгласен съм, обаче че тази конструкция кара човек да търси възможности да говори за нея. — Той махна със здравата си ръка към огромната заобленост на Звездното дърво, която сякаш започваше да избледнява близо до пламтящото слънце.

— Не искам да разговаряме за Звездното дърво или за прокудените — тихо отвърнах аз и се наведох малко по-близо към него.

А. Бетик кимна и зачака.

— Беше ли с Енея на всички светове между Старата Земя и Тян Шан — продължих. — На Иксион, Мауи-обетована, Ренесанс Вектор и другите?

— Да, г. ЕНДИМИОН. Имах честта да пътувам с нея през цялото време, докато позволяваше на други да я придружават.

Прехапах устната си, осъзнал, че се каня да се направя на глупак, но нямах друг избор.

— Ами времето, през което не ти е позволила да пътуваш с нея? — попитах.

— Докато г. Рахил, г. Тео и другите останаха заедно с мен на Грумбридж Дайсън Д ли? — рече А. Бетик. — Ние продължихме с работата на г. Енея, г. ЕНДИМИОН. Аз конкретно се занимавах със строежа на…

— Не, не — прекъснах го аз, — искам да кажа какво знаеш за отсъствието й? А. Бетик замълча за миг.

— На практика нищо, г. Ендимион. Тя ни каза, че известно време няма да я има. Уреди да ни назначат и да продължим работата с нейните… студенти. Един ден замина и я нямаше почти две стандартни години…

— Една година, единайсет месеца, една седмица и шест часа — уточних аз.

— Да, г. Ендимион. Точно толкова.

— А след като се върна не ти ли каза къде е била?

— Не, г. Ендимион. Доколкото ми е известно, не го е споменавала на когото и да е от нас.

Искаше ми се да сграбча А. Бетик за раменете, да го накарам да разбере, да му обясня защо този въпрос е на живот и смърт за мен. Дали щеше да разбере? Не знаех.

Вместо това, като се опитвах да говоря спокойно, почти разсеяно — и безуспешно — казах:

— Забеляза ли някаква разлика в Енея след завръщането й, А. Бетик?

Моят приятел андроид замълча, не, като че ли се поколеба дали да отговори, но сякаш се мъчеше да си спомни нюансите в човешката емоция.

— Заминахме за Тян Шан почти веднага след това, г. Ендимион, но си спомням, че в продължение на няколко месеца г. Енея беше много емоционална — в един момент въодушевена, в следващия напълно отчаяна. Когато пристигнахте на Тян Шан, тези емоционални поврати като че ли стихнаха.