Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Неколцина от нас излязоха на балкона, за да погледат как вътрешната повърхност на Звездното дърво остава зад кораба, който се издигаше към централната звезда върху стълб от син ядрен пламък.

— Добре дошъл отново, полковник Касад — каза корабът, когато се събрахме на библиотечното равнище.

Вдигнах вежди към Енея, изненадан, че корабът е успял да си спомни своя пътник от някогашните дни.

— Благодаря ти, Кораб — отвърна полковникът. Високият тъмен мъж изглеждаше разсеян и замислен.

Отдалечаването от вътрешната повърхност на Биосферното звездно дърво ме замая по съвсем различен начин, отколкото обикновеното смаляване на планетна сфера. Тук се намирахме във вътрешността на орбиталната структура и макар че виждах пролуки между листата и стволовете, звездните полета от другата страна на слънцето и огромните космически пространства, стотиците хиляди километри и отделянето от привидно твърда повърхност, огромните листа, смалили се в искрящи точици — гледката на този свят, напомнящ на огромен зелен, вдлъбнат океан — и усещането, че съм в някаква невероятно голяма купа и не мога да избягам… всичко това беше почти непреодолимо.

Клоните сияеха със синя светлина от атмосферата в сдържащите полета, придавайки на хилядите кликове преплетени стволове и блещукащи листа някакъв син, електрически блясък, сякаш цялата вътрешна повърхност бе заредена с електрически ток. И навсякъде имаше живот и движение: прокудени ангели с широки сто клика криле не само прелитаха сред клоните, но и плуваха по-надалеч в космоса — навътре към слънцето, отвъд дългите десет хиляди клика коренови системи; безброй по-малки форми на живот искряха в синята атмосферна обвивка — сияйни паяжини, вълшебни вериги, папагали, сини растения, маймуни от Старата Земя, огромни ята тропически риби, плуващи в нулевата гравитация в търсене на овлажнени от комети райони, сини чапли, ята гъски и марсиански кокошки, делфини — отдалечихме се преди да успея да изброя дори само малка част от онова, което виждах.

Още по-нататък започнах да различавам размерите на най-големите форми на живот и рояци форми на живот. От „височина“ няколко хиляди клика можех да видя сияещите множества сини дискове, разумните акератаели, които летяха заедно. След първата ми среща тук със съществата от моята облачна планета бях попитал Енея дали на Биосферното звездно дърво има още, освен двете на съвещанието. „Още няколко — каза приятелката ми. — Още около шестстотин милиона.“ Сега можех да видя безцелното прелитане на акератаелите по въздушните течения от дънер на дънер — отдалечени на стотици километри — на рояци от хиляди, може би дори десетки хиляди. А С ТЯХ летяха покорните им слуги: небесните сепии, зеплините, прозрачни медузи и огромни газови чували с пипала, подобни на онзи, който ме бе изял на облачния свят. Но по-големи. Бях пресметнал, че онова чудовище навярно е дълго десет клика — тези зеплинови чудовища тоябва да бяха дълги неколкостотин клика, а може би много повече, ако се смятаха безбройните пипала, камшичета, опашки и хоботи, които имаха тези същества. Докато ги наблюдавах, осъзнах, че всички тези гигантски зверове на акератаелите изпълняват различни задачи — преплитат клони, стъбла и капсули в сложни биомотиви, кастрят мъртвите клони и големите колкото градове листа на Звездното дърво, закрепват проектирани от прокудените структури или носят материали от една част на Биосферата до друга.

— Колко зеплини контролират акератаелите на Звездното дърво? — попитах Енея, когато се освободи за секунда.

— Не зная — отвърна тя. — Питай Навсън.

— Нямам представа — каза прокуденият. — Те отглеждат колкото са им нужни. Самите акератаели са отличен пример за групов организъм, за кошерен ум… никой от тези дискове поотделно не е разумен… но заедно, те са блестящи. Небесните сепии и други създания от Юпитерови светове се възпроизвеждат според нуждите тук вече повече от седемстотин стандартни години. Предполагам, че около Биосферата работят неколкостотин милиона… а на онова място навярно милиард.

Погледнах надолу към малките фигури по смаляващата се повърхност на Биосферата. Милиард създания, всяко голямо колкото Платото на зъбера на родния ми свят.

Още по-нататък през пролуките между клоните се виждаха много други неща. Онази част, от която идвахме ние, беше най-старата и най-плътната, но по огромната вътрешна извивка на Биосферата имаше дупки — някои съзнателно оставени, други все още незапълнени с жив материал. Но дори тук пространството кипеше от движение — по прецизни траектории между корени, клони, листа и стволове летяха комети, чийто воден дар се изпаряваше от повърхността с помощта на насочени от прокудените и заредени от ерговете топлинни лъчи, изстрелвани от дънерите и от генетично адаптирани огледални листа, широки стотици кликове. Когато се превърнеха във водна пара огромните облаци се понасяха из влачещите се корени и напояваха милиарди квадратни километри листна повърхност.