Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Тя не се усмихна. Усетих сълзите й до гърлото и гърдите си, когато ме притисна към себе си още по-силно.

— Ти ще си първият от всички онези, които ме следват, Рол. Ти ще си водачът в предстоящите десетилетия на битка. Ти ще си уважаваният и мразеният, слушаният и презираният… те ще искат да те превърнат в бог, скъпи.

— Глупости — прошепнах, притиснал устни към косата на приятелката си. — Зная, че не съм водач, хлапе. Не съм направил нищо друго, освен да те следвам през всички тези години, откакто се познаваме. По дяволите… прекарах повечето време просто в опити да те настигна.

Енея повдигна лице към моето.

— Ти беше моят Избраник още преди да се родя, Рол Ендимион. Когато падна, ти ще продължиш. И двамата трябва да останем живи чрез теб…

Допрях тежкия си показалец към устните й. Целунах сълзите по страните и миглите й.

— Недей да говориш за падане или за живот без теб — наредих й аз. — Планът ми е прост… завинаги да остана с теб… във всичко… да споделяме всичко. Каквото и да се случи с теб, ще се случи и с мен, хлапе. Обичам те, Енея. — Ние плувахме в топлия въздух и аз я притисках в ръцете си.

— Да — прошепна приятелката ми и яростно ме прегърна. — Обичам те, Рол. Заедно. Време. Да.

После престанахме да говорим. Целувките ни имаха вкус на вино и сол от сълзите й. Правихме любов още много часове, после заедно се унесохме в сън, носейки се сплетени в прегръдките си като морски създания, като едно-единствено чудно морско създание, отпуснато под топлите и приятелски вълни.

На следващия ден се отправихме с кораба на Консула към слънцето.

Бях се събудил с очакването да усетя някакво просветление, сатори от виното на причастието, най-малкото по-дълбоко разбиране за вселената, в най-добрия случай всезнание и всесилие. Вместо това се събудих с пълен мехур, слабо главоболие, но приятни спомени от предишната нощ.

Енея се беше събудила преди мен и когато излязох от тоалетната, бе приготвила кафе, плодове и пресни, топли кифлички.

— Недей да очакваш същото всяка сутрин — усмихнато ми каза тя.

— Ясно, хлапе. Утре аз ще приготвя закуската.

— Омлет? — попита тя и ми подаде чаша с кафе. Счупих херметичния печат, вдишах аромата и изстисках капка в устата си, без да ме е грижа, че ще се изгоря или че мога да изпусна малката сфера горещо кафе във въздуха.

— Естествено — отвърнах аз. — Каквото пожелаеш.

— Желая ти късмет в търсенето на яйца — рече Енея и довърши кифличката си на две хапки. — Това Звездно дърво е хубаво, но няма кокошки.

— Жалко — казах и погледнах през прозрачната стена на капсулата. — А има толкова много места, на които да кацат. — После продължих сериозно: — Хлапе, за виното… искам да кажа, вече минаха около осем стандартни часа и…

— И ти не се чувстваш променен — довърши Енея. — Хмм, предполагам, че си един от тези редки индивиди, върху които вълшебството не действа.

— Наистина ли?

Гласът ми трябва да е прозвучал притеснено или облекчено, а може би и двете, защото тя поклати глава.

— Не, само се пошегувах. Около двайсет и четири стандартни часа. Ще усетиш нещо. Гарантирам ти го.

— Ами ако сме… хм… заети, когато дойде моментът? — попитах аз и вдигнах вежди, за да подчертая въпроса си. Рязкото движение малко ме повдигна от магнитната маса.

Енея въздъхна.

— Долу, момче, преди да съм зашила тези твои вежди на мястото им.

— Ммм — ухилих й се над чашата с кафе. — Обичам, когато говориш така.

— Побързай — каза тя, пъхна чашата си в звуковия миялен автомат и рециклира салфетката си.

С удоволствие дъвчех кифличката си и се наслаждавах на невероятната гледка през стената.

— Да побързам ли? Защо? Ще ходим ли някъде?

— Имаме среща на кораба — отвърна Енея. — На нашия кораб. После трябва да се върнем и да проверим последните приготовления на „Игдразил“ за заминаването утре вечер.

— Защо на нашия кораб? — попитах. — Няма ли да е направо претъпкан в сравнение с всички тези други места?

— Ще видиш — обеща тя. Беше обула меки, сини, стегнати на глезена панталони за нулева гравитация и тясна бяла риза с няколко самозалепващи се джоба. Носеше сиви пантофи. Бях свикнал да ходя бос в капсулата и по различните стъбла.

— Побързай — повтори тя. — Корабът заминава след десет минути и пътуването дотам е дълго.

Наистина бе претъпкан. И макар че вътрешното сдържащо поле поддържаше една шеста g, след нулевата гравитация се чувствах като на Юпитеров свят. Струваше ми се странно да съм в едноизмерна плоскост с всички останали и всичкото това свободно пространство да отива на вятъра. Седнали до пианото, по пейки, на столове и по первазите на холоямката на равнището на библиотеката в кораба на Консула, заедно с нас бяха прокудените Навсън Хамним, Систендж Коридуел, Сиан Кинтана Каан, блестяща в своите пера, двамата сребристи, адаптирани за вакуумни условия прокудени Палу Корор и Дайвендж Никаагат, както и Пол Юри с Ам Чипета. Тук бяха Хет Мастийн и Кет Ростийн. Присъстваше полковник Касад — висок, колкото самите прокудени, — а също Дорье Фамо, която изглеждаше стара и царствена в леденосивата си рокля, прелестно диплеща се при ниската гравитация, Ломо, Рахил, Тео, А. Бетик и Далай лама. Нямаше нито едно от другите разумни същества.