Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Енея ме погледна толкова напрегнато, че усетих погледа й да затопля кожата ми като силна слънчева светлина.

— А ти как си, Рол?

— Страхотно — отвърнах аз. — Малко ме наболява. Усещам ребрата си. Белезите ме сърбят. Освен това се чувствам като човек, който прекалено много е спал цели две седмици… но иначе съм добре.

Тя хвана ръката ми. Осъзнах, че очите й са влажни.

— Наистина щях да се ядосам, ако ми беше умрял в ръцете — след миг каза Енея с дрезгав глас.

— И аз. — Стиснах дланта й, вдигнах поглед и рязко скочих на крака. Халбата описа спирала във въздуха. Самият аз едва не излетях. Спасиха ме единствено самозалепващите се подметки на обувките ми. — Дявол да го вземе! — възкликнах аз и посочих с ръка.

— Един от зеплините — поясни Енея. — Акератаелите имат десетки хиляди от тях — работят по Биосферата. Летят в обвивки от въглероден и кислороден диоксид.

— Няма да ме изяде пак, нали?

Енея се усмихна.

— Съмнявам се. Онзи, който те опита, навярно вече е разпространил мълвата.

Потърсих с поглед бирата си, видях халбата да се премята на сто метра под нас, помислих си дали да не скоча след нея, отказах се и седнах на пейката.

Енея ми подаде своята халба.

— Давай. Никога не мога да допивам тези неща. — Тя ме гледаше, докато пиех. — Някакви други въпроси, докато разговаряме?

Преглътнах и махнах с ръка.

— Ами, наоколо случайно се разхождат изчезнали, митични и умрели хора. Нещо против да ми обясниш това?

— Под „изчезнали“ имаш предвид зеплините, сенешаите и храмерите, така ли? — попита тя.

— Да. И ерговете… макар че още не съм ги видял.

— Храмерите и прокудените са се постарали да запазят тези преследвани разумни видове по същия начин, по който колонистите на Мауи-обетована са се опитали да спасят делфините от Старата Земя — отвърна тя. — От първите хеджирски колонисти, после от Хегемонията и сега от Мира.

— А митичните и умрелите? — настоях аз.

— Искаш да кажеш полковник Касад, нали?

— И Хет Мастийн — прибавих. — А и Рахил. Тук като че ли са се събрали всички от проклетите хиперионски „Песни“.

— Не съвсем — тихо и малко тъжно отвърна тя. — Консулът е мъртъв. На отец Дюре не му позволяват да живее. Няма я и майка ми.

— Извинявай, хлапе…

Тя отново ме докосна по ръката.

— Няма нищо. Зная какво искаше да кажеш… всичко е адски объркващо.

— Отпреди ли познаваш полковник Касад и Хет Мастийн? — попитах аз. Енея поклати глава.

— Майка ми ми е разказвала за тях, разбира се… и чичо Мартин имаше какво да добави в поемата си. Но тях ги е нямало още преди да се родя.

— Нямало ги е — повторих аз. — Искаш да кажеш, че са умрели ли? — Опитах се да си спомня строфите от „Песните“. Според разказа на стария поет Хет Мастийн, високият храмер, Истинският глас на Дървото, бе изчезнал по време на пътуването с вятърната гемия през хиперионското Тревно море, малко след като неговият дърволет „Игдразил“ изгорял в орбита. Кръвта в каютата на храмера загатвала за Шрайка. Той оставил на гемията ерг в куб на Мьобиус. По-късно открили Мастийн в Долината на Гробниците на времето. Не можел да обясни отсъствието си — казал само, че кръвта на вятърната гемия не била негова, — извикал, че неговата работа е да е Глас на Дървото на болката… и умрял.

Полковник Касад изчезнал приблизително по същото време — малко след влизането им в Долината на Гробниците на времето, — но според „Песните“ на Мартин Силенъс полковникът от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ последвал своята призрачна любовница Монита в далечното бъдеще, където щял да загине в битка с Шрайка. Затворих очи и изрецитирах на глас: