Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Впечатляваща памет — отбеляза Енея.

— Баба често ме шамаросваше, когато се обърквах — отвърнах. — Недей да променяш темата. Струва ми се, че храмерът и полковникът би трябвало да са мъртви.

— И ще бъдат — каза тя. — Както и всички ние. Изчаках я да излезе от оракулската си фаза.

— В „Песните“ се казва, че Хет Мастийн е бил отнесен някъде… по някое време от Шрайка — продължи Енея. — По-късно умрял в Долината на Гробниците на времето, след като се върнал. От поемата не става ясно дали го е нямало за час или за трийсет години. Чичо Мартин просто не е знаел. Погледнах я с присвити очи.

— Ами Касад, хлапе? „Песните“ съвсем ясно казват… че полковникът е последвал Монита в бъдещето, влязъл е в битка с Шрайка…

— Всъщност, с легиони Шраикове — поправи ме приятелката ми.

— Да — съгласих се аз. Никога не бях разбирал този момент. — Но разказът изглежда съвсем последователен… той тръгва с нея, сражава се, умира, тялото му е положено в Кристалния монолит и заедно с Монита, монолитът започва дългото завръщане в миналото.

Енея кимна и се усмихна.

— Заедно с Шрайка — отвърна тя.

Замълчах. Шрайка се бе появил от Гробниците… Монита някак беше пътувала заедно с него… така че макар в „Песните“ ясно да се казваше, че Касад е убил Шрайща в онази велика, последна битка, чудовището по някакъв начин бе оживяло и се беше върнало заедно с Монита и трупа на Касад…

„По дяволите. В поемата изобщо казва ли се, че Касад наистина е бил мъртъв?“

— Чичо Мартин е трябвало да си измисля отделни части, нали разбираш — каза Енея. — Рахил му е разказала някои неща, но на местата, които не е разбирал, той си е позволявал поетични волности.

— Ъ-хъ — отвърнах аз. „Монита. «Песните» ясно показваха, че момичето-дете Рахил, отправило се в бъдещето заедно с баща си Сол, ще се върне ката жената Монита. Призрачната любовница на полковник Касад. Жената, която щял да последва в бъдещето, за да намери гибелта си…“ А какво ми беше казала Рахил няколко часа по-рано, когато подозирах, че двете с Енея са били любовници „Случайно имам връзка с един войник… с мъж… с когото днес ще се запознаеш. Е, по-точно някой ден ще имам връзка с него. Искам да кажа… дявол да го вземе, адски е сложно.“

Наистина. Болеше ме главата. Оставих халбата и стиснах главата си в ръце.

— Дори е още по-сложно — заяви Енея.

Погледнах към нея през пръстите си.

— Нещо против да ми обясниш?

— Да, но…

— Зная — прекъснах я аз. — Някой друг път.

— Да — потвърди тя и постави ръката си върху моята.

— Някаква причина да не поговорим за това сега? — попитах аз. Енея кимна.

— Сега трябва да влезем в капсулата си и да затъмним стените — каза тя.

— Нима?

— Да.

— И после?

— После — отвърна Енея, като се отблъсна от рогозката и ме дръпна със себе си, — ще се любим до изнемога.

Нулева гравитация. Безтегловност.

Никога преди не съм обичал тези понятия и условия.

Стените на личната ни капсула бяха затъмнени дотолкова, че богатата вечерна светлина проникваше сякаш през плътен пергамент. Отново имах впечатлението, че съм в топло сърце. Отново съзнавах, че собственото ми сърце изцяло принадлежи на Енея.

Отначало всичко започна почти като в болница. Енея внимателно ми сваляше дрехите и разглеждаше оздравяващите ми белези, нежно докосваше ребрата ми и прокарваше длан по гърба ми.

— Трябва да се обръсна — казах аз, — и да взема душ.

— Глупости — прошепна приятелката ми. — Всеки ден те миех с гъба и със звукова баня… включително тази сутрин. Съвършено чист си, скъпи. Пък и си падам по мустаците ти. — Тя поглади страната ми.

Носехме се над меките и заоблени лавици. Помогнах на Енея да се освободи от ризата, панталоните и бельото си. Когато съблечеше отделна дреха, тя я изритваше към шкафчето и накрая затвори фиброплоскостта с босия си крак. Двамата се подсмихнахме. Собствените ми дрехи продължаваха да летят във въздуха и ръкавите на ризата ми описваха бавни жестове.

— Ще ида да донеса… — започнах аз.

— Няма — прекъсна ме Енея и ме притегли към себе си.

При нулева гравитация дори целувките изискват нови умения. Косата на любимата ми се виеше около главата й в огрян от слънцето ореол, докато държах лицето й в ръце и го обсипвах с целувки — устните, очите, бузите, челото и пак устните. Бавно започнахме да се въртим, като се докосвахме до гладката, сияеща стена. Беше топла като плътта на скъпата ми приятелка. Един от нас се отблъскваше с крака и отново се завъртахме заедно по средата на овалната капсула.