Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Енея… Енея. — Молитва. Единствената ми молитва тогава. Единствената ми молитва сега.

Дълго плувахме заедно, след като отново се превърнахме в две отделни личности. Краката ни все още бяха сплетени, пръстите ни галеха и стискаха пръстите на другия. Целунах я по шията и усетих пулса й като ехо на спомен до устните си. Тя прокара пръсти по потното ми лице.

Осъзнах, че този миг прави маловажно всичко останало в миналото. Нямаше значение нищо ужасно в бъдещето. Значение имаше единствено притиснатото й до мен тяло, ръката, която стискаше моята, ароматът на косите и кожата й, топлотата на дъха й до гърдите ми. Това беше сатори. Това бе истината.

Енея се отблъсна до кабината на капсулата и се върна с малка, топла и влажна хавлия. Двамата по ред започнахме да бършем потта си. Ризата ми прелетя покрай нас. Празните ръкави се опитваха да плуват по леките въздушни течения. Енея се засмя, отпусна хавлията и това просто движение бързо се превърна в нещо друго.

— Хопа — каза тя и ми се усмихна. — Как се случи това?

— Законът на Нютон ли? — попитах.

— Логично е — прошепна Енея. — Какво тогава ще е противодействието, ако направя… ето така?

Струва ми се, че мигновеният резултат от експеримента изненада и двама ни.

— Остават ни часове до срещата на дърволета — тихо промърмори тя. После нареди нещо на капсулата и заоблените стени станаха абсолютно прозрачни. Сякаш плувахме сред тези безбройни клони и големи колкото платна листа. В един миг ни огряваше слънчевата топлина, в следващия поглеждахме от другата страна на прозрачната капсула потъвахме в нощ и звезди.

— Не се тревожи — каза Енея, — ние можем да виждаме навън, но външната повърхност не е прозрачна. Огледална е.

— Откъде си сигурна? — прошепнах и отново я целунах по шията, търсейки пулса й.

Тя въздъхна.

— Предполагам, че няма как да сме сигурни, освен ако не излезем да проверим отвън. Нещо като проблем на Дейвид Хюм 19 19 Дейвид Хюм (1711–1776) — шотландски философ и историк. — Б.пр. .

Опитах се да си спомня философските си занимания в Талиезин, разговорите за Бъркли, Хюм и Кант. Подсмихнах се.

— Има и друг начин да проверим — казах аз, като прокарах босото си стъпало по прасците и задната страна на бедрата й.

— Как? — със затворени очи измърмори приятелката ми.

— Ако някой можеше да ни види — отвърнах, като се плъзнах зад нея и започнах да разтривам гърба й, без да й позволявам да се отдалечи, — след трийсет минути навън ще се събере огромна тълпа от прокудени ангели, храмери и кометни фермери.

— Наистина — без да отваря очи отвърна Енея. — И защо?

Залових се да й покажа. Тя отвори очи.

— О, Господи — тихо възкликна Енея. Страхувах се, че я шокирам.

— Рол? — прошепна тя.

— Хммм? — без да спирам измърморих аз. Затворих очи.

— Може да си прав за това, че външната повърхност на капсулата е огледална — промълви тя и после отново въздъхна, този път по-дълбоко.

— Мммхмм?

Енея ме хвана за ушите и ни завъртя, притисна се към мен и прошепна:

— Защо не оставим външната повърхност прозрачна и не направим огледална вътрешната?

Рязко отворих очи.

— Майтап бе — прошепна тя и ни оттласна от стената на капсулата. Звездите сияеха навсякъде около нас.

На вечерята-заседание на „Игдразил“ бяхме облечени в официални черни костюми. Вълнувах се от мисълта, че съм на борда на един от легендарните дърволети и останах малко разочарован, когато разбрах, че не съм забелязал преминаването ни от клоните на биосферата в дънера. Едва когато се събрахме — бяхме стотици — на поредица от платформи и открити капсули и дърволетът наистина се отдели от заобикалящите го листа, големи колкото градове, клони, колкото провинции и стволове, колкото континенти разбрах, че сме на борда и се движим.

От стесняващата се корона на дървото до блестящата коренова система от кипяща ядрена енергия в основата му „Игдразил“ трябва да беше дълъг малко повече от километър. Ускорението донякъде ни върна гравитацията — навярно само няколко стотни от процента микрогравитация, — но въпреки това след безтегловността усещането бе объркващо. Все пак беше по-добре, че можем да седим на масите и да се гледаме в очите, вместо да плуваме във въздуха… Помислих си за Енея и за последните ни часове, прекарани заедно, и това ме накара да се изчервя. На многобройните платформи бяха подредени маси и столове. Мнозина висяха на крехките въздушни мостове, свързващи платформите, на спиралните стълбища, виещи се из клоните и листата на централния ствол като лиани или седяха в сенчести беседки.