Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Триста архангела — каза де Соя. Той разтърка бузите си. — Ако им е известно, че знаем за тях, могат да извършат гидеоново прехвърляне в тази посока след дни… часове. Да речем два дни възкресително време. Може би ни остават по-малко от три дни за подготовка. Отбранителни. те системи подобрявани ли са, откакто заминах?

Друг прокуден на име Систендж Коридуел разпери ръце в жест, който означаваше — както по-късно щях да науча — „в никакъв случай“. Забелязах, че между дългите му пръсти има ципа.

— Повечето от бойните кораби трябваше да се прехвърлят при Великата стена, за да отблъснат тяхната спецчаст КОНСКА ГЛАВА. Сраженията там са тежки. Не очакваме да се върнат много от корабите.

— Разузнаването ви разбрало ли е дали Мирът знае какво имате тук? — попита Енея.

Навсън Хамним разпери ръце във вариант на жеста на Коридуел.

— Според нас, не. Но вече знаят, че това е важен плацдарм за последните ни отбранителни битки. Предполагам, смятат, че е просто поредната база — навярно с частичен орбитален горски пръстен.

— Можем ли да направим нещо, за да предотвратим кръстоносния поход, преди да са се прехвърлили тук? — попита Енея, като се обръщаше към всички в стаята.

— Не. — Тази безизразна сричка изрече високият мъж, представен ми като полковник Федман Касад. Неговият хегемонийски английски имаше странен акцент. Беше изключително слаб, но мускулест и носеше къса брада. В „Песните“ на стария поет Касад бе описан като сравнително млад човек, но този воин бе поне на шейсет стандартни години, с дълбоки бръчки около тънките устни и малките му очи. Тъмната му кожа беше още по-черна от продължително стоене на открито под пустинно слънце или космически ултравиолетови лъчи. Острата коса на темето му стърчеше като къси сребърни нокти.

Всички погледнаха към Касад и зачакаха. — След унищожаването на кораба на де Соя — продължи полковникът, — загубихме единствения си шанс за успешни набези. Няколкото бойни кораба с хокингови двигатели, които са ни останали, ще се прехвърлят до Ласаил 9352 и обратно поне за два месеца време-дълг. Дотогава архангелите от кръстоносния поход почти сигурно вече ще са дошли и ще са си заминали… и ние ще сме беззащитни.

Навсън Хамним се отблъсна от стената на капсулата и се завъртя надясно спрямо Касад.

— Тези няколко бойни кораба и без това не са никаква защита — тихо каза той. Собственият му хегемонийски английски по-скоро беше мелодичен, отколкото с акцент. — Не е ли по-добре да загинем в битка?

Енея се вмъкна между двамата мъже.

— Според мен изобщо не трябва да говорим за умиране — заяви тя. — Нито пък трябва да позволяваме биосферата да бъде унищожена.

„Позитивна идея — разнесе се в главата ми глас. — Но не всички позитивни идеи могат да се подкрепят с течения на позитивни действия.“

— Наистина — отвърна Енея и погледна към дисковете, — но може би в този случай ще случим на течения.

„Попътен вятър на всички ви“ — каза гласът в главата ми. Дисковете се насочиха към стената на капсулата и пред тях се отвори ирисов изход. После изчезнаха.

Енея си пое дъх.

— Защо не се срещнем в седем часа на „Игдразил“, за да вечеряме заедно и да продължим този разговор? На някого може да му дойде някаква идея.

Нямаше възражения. Хора, прокудени и сенешаи излязоха през десетки отвори, които само допреди миг не бяха съществували.

Енея долетя при мен и отново ме прегърна. Потупах я по главата.

— Приятелю — тихо каза тя. — Ела с мен.

Това беше личната й капсула — нашата лична капсула, информира ме тя — и много приличаше на онази, в която се бях събудил, само че имаше органични лавици, ниши, писалищни повърхности, складови помещения и средства за инфотермен интерфейс. В едно от отделенията спретнато бяха подредени част от дрехите ми от кораба и във фибропластмасово чекмедже открих втория си чифт обувки.

Енея извади храна от хладилен шкаф и започна да прави сандвичи.

— Трябва да си гладен, мили — каза тя, докато отчупваше парчета хляб. Видях сирене от зигокоза, парчета печено телешко, които сигурно бяха донесени от кораба, бурканчета горчица и няколко впръсквателни халби тяншанска оризова бира. Внезапно осъзнах, че умирам от глад.

Сандвичите бяха големи и обилни. Тя ги постави върху магнитни чинии от някакво здраво влакно, взе своята заедно с халба бира и се отблъсна към външната стена. Появи си ирисов портал.

— Хм… — предпазливо казах аз, което означаваше: „Извинявай, Енея, но това там е космосът. Няма ли и двамата да умрем от ужасна декомпресия?“