Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Енея излетя през органичния портал. Свих рамене и я последвах.

Навън имаше скелета, висящи мостове, стълбища, балкони и тераси — направени от твърди като стомана растителни влакна и извиващи се като бръшлян около капсули, стъбла, клони и дънери. Имаше и въздух. Усетих мирис на гора след дъжд.

— Сдържащо поле — сетих се аз, като си мислех, че е трябвало да го очаквам. В края на краищата, щом древният космически кораб на Консула можеше да има балкон…

Огледах се.

— С каква енергия действа? — попитах. — Със слънчеви рецептори ли?

— Непряко — отвърна Енея. Тя намери пейка с рогозка. На малкия, сложно изтъкан балкон нямаше перила. Огромният клон — дебел поне трийсет метра — свършваше с безброй листа над нас и дантелената паяжина от стволове и клони „под“ нас убеди вътрешното ми ухо, че сме на много километри височина по стена, изградена от сплетени зелени греди. Сподавих желанието да се хвърля върху рогозката и да се вкопча в нея, за да отърва кожата. Покрай нас прелетя сияйна паяжина, последвана от някаква малка птичка с раздвоена опашка.

— Непряко ли? — попитах аз с пълна уста.

— Слънчевата светлина — в по-голямата си част — се преобразува в сдържащи полета от ергове — продължи приятелката ми, като отпи от бирата си и погледна към сякаш безкрайното пространство от листа над, под и около нас, обърнали зелените си лица към ярката звезда. Нямаше достатъчно въздух, за да направи небето синьо, но сдържащото поле поляризираше гледката към слънцето достатъчно, за да не бъдем ослепени, щом погледнем към него.

Едва не се задавих, но успях да преглътна и попитах:

— Ергове ли? Като в алдебаранските енерговезници ли? Сериозно ли говориш? Ергове като онзи, взет на последното хиперионско поклонение?

— Да — потвърди Енея. Сега тъмните й очи бяха насочени към мен.

— Мислех, че са изчезнали.

— Не — отвърна тя.

Продължително отпих от бирата си и поклатих глава.

— Объркан съм.

— При това основателно, скъпи ми приятелю — тихо каза Енея.

— Това място — безсилно посочих към стената от клони и листа, към безкрайно далечната заобленост от зеленина и чернота над нас. — Не е възможно — прибавих аз.

— Не съвсем — възрази тя. — Храмерите и прокудените работят по него — и по други като него — от хиляда години.

Продължих да се храня. Сиренето и печеното телешко бяха прекрасни.

— Значи тук са дошли хилядите и милиони дървета, напуснали Божия горичка по време на Падането.

— Някои от тях — отвърна Енея. — Но храмерите и прокудените са работили заедно върху създаването на орбитални горски пръстени и биосфери много преди това.

Погледнах нагоре. От разстоянията ми се завиваше свят. Усещането от това, че съм на тази малка платформа на толкова километри над нищото ме караше да се олюлявам. Между преплетените клони далеч надолу и надясно бавно се движеше нещо, което приличаше на малка зелена вейка. Видях тънкото енергийно поле около нея и разбрах, че това е един от легендарните храмерски дърволети, почти сигурно дълъг цели километри.

— Значи това е завършено? — попитах аз. — Истинска Дайсънова сфера. Глобус около звезда? Енея поклати глава.

— Още далеч не е завършена, макар че преди двайсетина стандартни години са установили контакт с всички първични стволови филизи. Технически това е сфера, но в момента основната й част се състои от дупки — някои широки много милиони клика.

— Фантастично, дявол да го вземе — възкликнах и осъзнах, че бих могъл да се изразя много по-прилично. Разтърках бузи и усетих високото стърнище на наболата си брада. — Две седмици ли съм бил в безсъзнание?

— Петнайсет стандартни дни — уточни Енея.

— Обикновено автохирургът работи по-бързо — отбелязах аз. Довърших сандвича, залепих чинията за масата и се съсредоточих върху бирата.

— Обикновено, да — съгласи се Енея. — Рахил трябва да ти е казала, че си прекарал сравнително кратко време в автохирурга. Тя лично извърши повечето от първите хирургически операции.

— Защо? — попитах.

— Корабният лекар беше зает — отвърна тя. — Размразихме те от сомнията веднага, щом стигнахме тук, но в автохирурга имаше трима преди теб. Бяха много зле. Де Соя цяла седмица беше полумъртъв. Сержантът… Грегориъс… беше много по-сериозно ранен, отколкото показваше, когато се срещнахме на Великия връх. А третият офицер — Карел Шан — умря, въпреки усилията на автохирурга и лекарите на прокудените.

— По дяволите — изругах и оставих бирата. — Съжалявам. — Човек свикваше с мисълта, че автохирургът може да излекува почти всичко.