Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

И накрая в тази капсула с нулева гравитация имаше хора, които изобщо не бяха хора, поне от моя гледна точка: като стройните зелени същества, които Енея представи като Ллииоонн и Ооееаалл, двама от няколкото оцелели сенешайски емпати от Хеброн — извънземни и разумни същества. Погледнах към тези странни създания — имаха най-бледата кипарисово-зелена кожа и очи, телата им бяха толкова тънки, че бих могъл да обхвана торсовете им с пръсти, бяха симетрични като нас с две ръце, два крака и глава, но разбира се, всъщност изобщо не бяха като нас.

Крайниците им по-скоро напомняха на плавни линии, а не се крепяха на кост и хрущяли, ръцете им се разширяваха като на жаба, а главите им бяха като на човешки зародиши, а не на възрастни. Очите им представляваха само тъмни места върху зелената плът на лицата им.

Твърдеше се, че сенешаите са измрели още в началото на Хеджира… те бяха само легенда, не по-реални от приказките за войника Касад или храмера Хет Мастийн.

Една от тези зелени легенди прокара трипръстата си ръка по дланта ми, докато се запознавахме.

В капсулата имаше и други нечовешки, непрокудени, неандроидни същества.

До прозрачната стена се носеха някакви големи, зеленикаво-бели дискове — меки, потръпващи чинии, — всеки от които широк почти два метра. Бях виждал и преди тези форми на живот… на облачния свят, на който бях изяден от небесната сепия.

„Не изяден, г. Ендимион — разнесоха се езикови вълни, отекнали в главата ми, — а само пренесен.“

„Телепатия?“ — помислих си аз, като почти насочих въпроса към дисковете. Спомних си вълните на езика-мисъл от облачния свят и как се бях чудил откъде идват.

Отговори ми Енея.

— Прилича на телепатия — тихо каза тя, — но в това няма нищо мистично. Акератаелите научили нашия език по стария начин — техните зеплинови симбионти слушали звуковите вибрации, а акератаелите дешифрирали и анализирали. Те контролират зеплините с форма на далекообхватни, много точно фокусирани микровълнови импулси…

— Зеплин ли е било онова нещо, което ме погълна на облачния свят? — попитах аз.

— Да — потвърди Енея.

— Като зеплините на Вихрушка ли?

— Да, и в атмосферата на Юпитер.

— Мислех, че са били изтребени още през първите години на Хеджира.

— Били са унищожени на Вихрушка — поясни тя. — А на Юпитер още преди Хеджира. Но ти не си летял с каяка си на Юпитер, нито на Вихрушка… а на друг богат на кислород газов гигант на шестстотин светлинни години в Периферията.

Кимнах.

— Извинявай, че те прекъснах. Говореше за… микровълнови импулси…

Енея направи онзи грациозен пренебрежителен жест, известен ми още от детските й години.

— Казвах само, че контролират действията на своите симбионти-партньори зеплини с прецизно микровълново стимулиране на определени нервни и мозъчни центрове. Акератаелите ни разрешиха да стимулираме собствените си речеви центрове така, че да „чуваме“ техните съобщения. Струва ми се, че за тях това е по-скоро като свирене на сложно пиано…

Кимнах, без да разбирам.

— Акератаелите също са раса, която пътува в космоса — каза отец-капитан де Соя. — През еоните те са колонизирали повече от десет хиляди богати на кислород газови гиганти.

— Десет хиляди! — възкликнах аз. Мисля, че за миг долната ми челюст буквално увисна. За повече от хиляда и двеста години космически пътешествия човечеството бе проучило и заселило планети, равняващи се на по-малко от десет процента от това число.

— Акератаелите са започнали много преди нас — меко поясни де Соя.

Погледнах към леко вибриращите дискове. Те нямаха очи, поне аз не виждах, и определено нямаха уши. Дали ни чуваха? Трябваше… един от тях беше отговорил на мислите ми. Можеха ли да четат умове, освен да стимулират езикови мисли?

Докато ги зяпах, разговорът между хората и прокудените в стаята се възобнови.

— Разузнавателната информация е сигурна — каза бледият прокуден, за когото по-късно научих, че се нарича Навсън Хамним. — В системата Ласайл 9352 са се събрали поне триста кораба от архангелски клас. На всеки от тях има представител на Ордена на йерусалимските или малтийските рицари. Това определено е мащабен кръстоносен поход.

— Ласайл 9352 — замислено повтори де Соя. — Горчивината на Сибиату. Познавам това място. Откога е информацията?

— От двайсет часа — отвърна Навсън Хамним. — Данните бяха пратени по единствения куриерен робот с гидеонов двигател, който ни е останал… бяха унищожени два от трите робота, заловени по време на набезите ви. Съвсем сигурни сме, че разузнавателният кораб, пратил този куриер, е бил засечен и унищожен секунди след изстрелването му.