Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

След няколко стълбища и три дълги стълби, издигащи се до най-високата платформа, аз спрях да си поема дъх, преди да се изкатеря по последната стълба. Богата на кислород атмосфера или не, изкачването си бе трудна работа. Забелязах, че Рахил ме наблюдава със спокойствие, което лесно бих могъл да взема за безразличие.

Вдигнах поглед и видях млада жена, която се приближи до ръба на високата платформа и грациозно заслиза надолу. За миг усетих, че сърцето ми нервно затуптява — Енея! — но после забелязах как се движи жената, зърнах късо подстриганата й черна коса и разбрах, че не е младата ми приятелка.

Двамата с Рахил отстъпихме назад от основата на стълбата, когато жената прескочи последните няколко стъпала. Изглеждаше на четирийсетина или може би почти петдесет стандартни години, беше силно загоряла и в отлична форма. Белите бръчки в ъгълчетата на очите и устата й показваха, че също обича да се смее.

— Рол Ендимион — заговори тя и ми подаде ръка. — АЗ съм Тео Бърнард. Помагам при различни строежи. Кимнах. Ръкостискането й бе твърдо като на Рахил.

— Енея тъкмо привършва — посочи към стълбата Тео Бърнард.

Погледнах към Рахил.

— Ти се качвай — каза тя. — Ние си имаме работа.

Заизкачвах се нагоре. Стъпалата на бамбуковата стълба бяха към шейсетина и докато се катерех, си мислех, че платформата под мен е съвсем тясна и че ако човек падне, полетът му надолу ще е безкраен.

Когато се изправих на платформата, видях груби строителни бараки, участъци изсечен камък и безброй тонове скала, започваща само десетина метра над мен, където като гранитен таван се извисяваше надвисналият зъбер. Във въздуха летяха малки птички с раздвоени опашки и кацаха в пукнатините на скалата.

После вниманието ми се насочи към фигурата, излязла от по-голямата от двете бараки.

Това беше Енея. Дръзките тъмни очи, предизвикателната усмивка, острите скули и деликатни ръце, русо-кестенявите коси, нехайно подстригани и развяващи се на силния вятър. Не бе много по-висока от последния път, когато я бях видял — все още можех да я целуна по челото, без да се навеждам, — но беше променена.

Рязко си поех дъх. Бях виждал хора да растат и остаряват, разбира се, но повечето бяха мои приятели, а и самият аз бях расъл и остарявал заедно с тях. Никога не бях имал деца и внимателно бях наблюдавал съзряването на човек единствено през четирите години и няколко месеца на приятелство с това хлапе. В общи линии, съзнавах аз, Енея изглеждаше почти същата като на шестнайсетия си рожден ден пет нейни години по-рано. Нямаше я само бебешката й пълнота, скулите й бяха станали по-остри, лицето й по-твърдо, хълбоците й се бяха разширили и гърдите и изпъкваха малко по-осезаемо. Носеше конопени панталони, високи ботуши, зелена риза, която си спомнях още от Талиезин-запад, и яке в цвят каки, което плющеше на вятъра. Можех да видя, че ръцете и краката й са заякнали и са станали по-мускулести отпреди… но не само това се бе променило в нея.

Всичко в нея се бе променило. Детето, което бях познавал, вече го нямаше. На негово място стоеше жена — странна жена, която бързо се приближаваше към мен по грубата платформа. Промяната не се дължеше само на силно изразените черти на лицето и може би на малко повечето плът по все още стройното й тяло. Дължеше се на… твърдост. На присъствие. Енея и преди беше най-жизнерадостната, одухотворена и завършена личност, която познавах, дори като дете. Сега, когато онова дете го нямаше или поне се криеше под външността на възрастен човек, можех да видя твърдостта в онова одухотворено излъчване.

— Рол! — Тя измина последните няколко крачки до мен и стисна ръцете ми със силните си пръсти.

За миг си помислих, че ще ме целуне по устата, както беше направила… както шестнайсетгодишното хлапе бе направило в последните минути преди да се разделим на Старата Земя. Вместо това тя повдигна длан и я притисна до лицето ми, прокарвайки дългите си пръсти по очертанията на бузата до брадичката ми. Тъмните й очи блестяха с… с какво? Не с радост. С жизненост, може би. С щастие, надявах се.

Усетих, че езикът ми се преплита. Понечих да заговоря, замълчах, повдигнах дясната си ръка, сякаш за да я докосна по бузата, после я отпуснах.

— Рол… по дяволите… ужасно се радвам да те видя! — Тя отдръпна длан от лицето ми и ме прегърна със смазваща сила.

— И аз се радвам да те видя, хлапе. — Потупах я по гърба и усетих под ръката си грубата тъкан на якето й.

Вече широко усмихната, Енея отстъпи назад и ме хвана за горната част на ръцете.