Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

НАСОЧЕТЕ… СЕ… КЪМ… ЦЕПНАТИНАТА… ДЕСЕТ… КЛИКА… НА… СЕВЕРО… ИЗТОК.

ОСТАНЕТЕ… ТАМ.

ЧАКАЙТЕ… ИНСТРУКЦИИ.

— Разбра ли това, Кораб? — попитах аз.

— Да. — Гласът на кораба винаги звучеше студено, когато проявявах грубост към него.

— Да тръгваме — казах. — Струва ми се, че виждам цепнатина десет клика на североизток. Ще се приближим към нея откъм изток. Мисля, че няма да са в състояние да ни виждат от Храма, а по скалата в тази посока не забелязвам други постройки.

Без повече коментари корабът се издигна, заобиколи и полетя край отвесната скална стена, докато не стигнахме до цепнатината — вертикален прорез, спускащ се няколко хиляди метра под леда и снега до около четиристотин метра над равнището на Храма, който вече не се виждаше, скрит зад скалата на запад.

Корабът се понесе вертикално, докато не стигнахме до петдесет метра над дъното на цепнатината. С изненада видях, че по стръмните чукари от двете й страни се стичат потоци, изсипващи се в редкия въздух като водопад. Целият проход беше обрасъл в дървета, мъхове, лишеи и цъфтящи цветя. Отначало бях сигурен, че тук никога не е стъпвал човешки крак, но после забелязах изсечените по северната стена первази — широки колкото върху тях да застане човек, — а след това и пътеките сред яркозеления мъх, изкусно поставените камъни за преминаване през потока, а накрая и ниската сграда — прекалено малка, за да бъде наречена колиба, по-скоро беседка с прозорци, — Разположена под изваяните от вятъра вечнозелени дървета край потока и близо до най-високата точка на цепнатината.

Посочих с ръка и корабът се понесе натам, увисвайки близо до беседката. Разбрах защо ще е трудно, ако не и невъзможно, да се приземим тук. Корабът на Консула не бе чак толкова голям — векове наред го бяха крили в каменната кула на стария поет, — но даже да кацнеше вертикално върху перките си, щеше да унищожи дървета, трева, мъх и цветя. Растенията изглеждаха прекалено редки за да бъдат смачкани по този начин.

Затова продължихме да висим във въздуха. И да чакаме. Трийсетина минути след пристигането ни откъм скалните первази по пътеката се появи млада жена и енергично започна да ни маха с ръце.

Не беше Енея.

Признавам, че бях разочарован. Копнежът ми да видя младата си приятелка отново бе достигнал точката на вманиачаване и предполагам, че си бях представял абсурдни сцени на среща — двамата с Енея се втурваме един към друг по покрито с цветя поле, тя отново единайсетгодишно дете, а аз неин пазител, двамата се смеем от радост, че отново сме заедно, аз я вдигам на ръце, завъртам я, подхвърлям я нагоре…

Е, тук поне имаше трева. Корабът продължаваше да виси във въздуха и спусна стълба до покритата с цветя морава край беседката. Младата жена прекоси потока, като подскачаше от камък на камък със съвършено равновесие, после усмихнато се приближи към мен.

Беше на двайсетина години и притежаваше физическата грация и присъствие на младата ми приятелка. Но никога през живота си не я бях виждал.

„Възможно ли е Енея толкова много да се е променила за пет години? Възможно ли е да се е преобразила, за да се скрие от Мира? Дали просто не съм забравил как изглежда?“ Последното не ми се струваше вероятно. Не, невъзможно. Корабът ме бе уверил, че ако Енея ме чака на тази планета, за нея ще са минали пет години и няколко месеца, но цялото ми пътуване — включително криогенната сомния — ми беше отнело около четири месеца. Бях остарял само с няколко седмици. Не бих могъл да я забравя. Никога нямаше да я забравя.

— Здравей, Рол — каза младата жена с тъмна коса.

— Здравей? — отвърнах аз.

Тя пристъпи към мен и протегна ръка. Ръкостискането й бе силно.

— Аз съм Рахил. Енея отлично те описа. — Жената се засмя. — Разбира се, ние не очаквахме когото и да е друг ла пристигне с космически кораб и да търси така. — Тя махна по посока на кораба, увиснал като вертикален балон, леко подскачащ на вятъра.

— Как е Енея? — попитах аз. Гласът ми прозвуча странно. — Къде е?

— А, в Храма е. Работи. Сега е най-натоварената работна смяна. Не можеше да се откъсне. Помоли ме да дойда и да ти помогна да се освободиш от кораба си.

„Не можеше да се откъсне.“ Какво означаваше това, по дяволите? Бях преминал буквално през ада — бях преживял бъбречни инфекции, счупени крака, преследваха ме мирски войници, попаднах в свят без земя, бях изяден и повърнат от извънземно същество, — а тя не можела да се откъсне? Прехапах устни и сподавих желанието си да изрека мислите си.