Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Спусни ни към Храма, висящ във въздуха — отсякох аз.

За щастие магнитното поле на планетата бе напълно достатъчно за ЕМ тласкачите на кораба, така че ние се понесохме надолу, без да ни се налага да се спускаме върху опашка от ядрен пламък. Излязох да гледам на балкона, макар че холоямката или екраните в горната спалня щяха да са по-практични. Стори ми се, че се минават цели часове, но всъщност след минути ние леко се носехме на около осем хиляди метра между фантастичния връх на север — Хенг Шан — и хребета, на който беше построен Хсуан-кунг Ссу. Докато се спускахме, бях забелязал, че границата между деня и нощта наближава откъм изток и според кораба тук бе късен следобед. Взех със себе си на балкона бинокъл и погледнах през него. Можех ясно да видя Храма. Да го видя, но не и да повярвам.

Онова, което ми се бе струвало просто игра на светлина и сенки под надвисналите набраздени плочи от сив гранит, представляваше поредица от сгради, простиращи се на изток и запад в продължение на много стотици метри. Незабавно можех да забележа азиатското влияние: оформени като пагоди постройки с островърхи керемидени покриви и извити стрехи, със стени, покрити с орнаментирани, позлатени плочки, сияещи под ярките слънчеви лъчи; кръгли прозорци и врати в долните тухлени части на сградите, въздушни дървени тераси със сложно резбовани парапети; изящни дървени колони, боядисани в цвят на засъхнала кръв; червени и жълти знамена, висящи на стрехите, вратите и перилата; сложни фигури по гредите и върховете на покривите; висящи мостове и стълби, украсени с — както по-късно щях да науча — молитвени колела и флагове, които отправяха молитви към Буда всеки път, щом ги завъртеше човешка ръка или ги разлюлееше вятър.

Строежът на Храма все още продължаваше. Можех да видя пренасяния към високите платформи дървен материал, работниците, изсичащи скалата, скелето, грубите стълби и мостове, направени от някаква тъкана растителна материя с въжени парапети. Изправени фигури изкачваха празни кошници по тези стълби и мостове, други прегърбени фигури спускаха пълни с камъни кошници долу на широката плоча, където ги изпразваха в бездната. Бяхме достатъчно близо, за да забележа, че много от тези човешки фигури носят пъстри роби, увиснали почти до глезените им — някои развяващи се на ледения вятър — и че тези роби изглеждат дебели и подплатени заради студа. По-късно щях да науча, че това са вездесъщите чуби и че могат да са от плътна, водонепроницаема вълна от зигокози, от церемониална коприна или дори от памук, макар че последният материал се срещаше рядко и високо се ценеше.

Чувствах се неспокоен, защото очаквах местните да видят кораба ни — страхувах се, че може да ги хвърли в паника и да ни нападнат с лазерни копия или нещо подобно, — но не можех да направя нищо. Все още бяхме на няколко километра, така че докато се носехме на белия фон на северния връх, можехме да сме най-много необичаен проблясък слънчева светлина по тъмен метал. Бях се надявал да ни помислят за птица — с кораба бяхме видели достатъчно птици, много от които с размах на крилете, достигащ няколко метра, — но бързо загубих тази надежда, когато видях неколцина от работниците да спират и да вдигат очи към нас, после други и накрая всички. Никой не изпадна в паника. Не се втурнаха да се крият или да взимат оръжията си — не видях каквито и да е оръжия, — но очевидно ни наблюдаваха. Забелязах, че две жени в роби изтичват нагоре през изкачващите се храмови сгради, висящи мостове, стръмни стълби и по скелето на предпоследната сграда, за да стигнат до най-източната платформа, където работниците като че ли изсичаха дупки в скалната стена. Там имаше някаква временна барака, в която една от жените изчезна. Миг по-късно отново се появи навън, заедно с няколко по-високи фигури в роби.

Превключих бинокъла на по-голямо увеличение. Сърцето ми учестено туптеше, но от строежа се издигаше дим и не можех да съм сигурен дали най-високата фигура е на Енея Но през булото на пушека зърнах руса коса — достигаща точно над раменете — и за миг отпуснах бинокъла, загледан към далечната скала и ухилен като идиот.

— Сигнализират ни — обади се корабът. Отново погледнах през бинокъла. Друг човек — жена, струва ми се, но с много по-тъмна коса — размахваше две сигнални флагчета.

— Това е древен сигнален код — поясни корабът. — Нарича се морз. Първите думи са…

— Тихо — прекъснах го аз. В планетарната гвардия бяхме учили морзовата азбука и аз я бях използвал веднъж с два окървавени бинта, за да повикам медицински евакуационни плъзгачи на Ледения шелф.