Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Кимнах, но продължавах да се колебая. Изпитвах нещо, не точно разочарование, нещо, прииждащо като гняв, но не съвсем избистрено, нещо, граничещо с ревност. Но това беше абсурдно.

— А. Бетик? — попитах, изпълнен с внезапното предчувствие, че през последните пет години андроидът е умрял. — Той…

— Вчера замина за пазара Фари, където ходим за провизии на всеки две седмици — отвърна жената на име Рахил и ме докосна по ръката. — А. Бетик е добре. До довечера би трябвало да се върне. Хайде. Вземи си нещата. Кажи на кораба да се скрие на третата луна. По-добре да чуеш всичко това от Енея.

В крайна сметка взех от кораба само още един чифт дрехи, здрави обувки, малкия си бинокъл, малък нож, пластокостюмите, дихателните маски и голям колкото длан комуникатор/дневник. Напъхах всичко това в раница, спуснах се по стъпалата и казах на кораба какво трябва да направи. Дотолкова бях започнал да го възприемам като човешко същество, че очаквах да се нацупи при заповедта отново да остане в пасивно състояние — този път на безвъздушна луна, — но корабът я прие и предложи да се свързваме по теснолъчевия канал веднъж дневно, за да сме сигурни, че комуникаторът функционира. После се отдалечи, превърна се в точица и накрая изчезна като откъснал се от връвта си балон.

Рахил ми даде да облека върху термоякето си вълнена чуба. Забелязах, че носи найлонови ремъци и метална катераческа екипировка и я попитах за какво й са.

— Енея е приготвила в храма ремъци и за теб — отвърна тя. — Това е най-модерната техника на този свят. Леярите в Потала взимат огромни пари за тези неща — котки, кабелни макари, брадви и чукчета за лед, клинове, карабини и какво ли не още.

— Ще ми трябват ли? — със съмнение попитах аз. В планетарната гвардия ни бяха научили на някои основни техники за катерене по лед и когато работех в Аврол Хюм на Клюна се бях изкачвал по въжета, но не бях сигурен дали ставам за истински катерач. Не обичах височините.

— Ще ти трябват, но бързо ще свикнеш — увери ме Рахил и заподскача по камъните, а после леко се затича по пътеката към края на скалата.

Екипировката й тихо подрънкваше като стоманени звънци или камбанки на шията на планинска коза.

Десеткликовият преход на юг по скалата бе съвсем лесен, щом свикнах с тесния перваз, шеметната бездна от дясната ни страна, яркия блясък на невероятната планина на север и на кипящите облаци далеч надолу, както и с опияняващия прилив на енергия от богатата атмосфера.

— Да — каза Рахил, когато споменах за въздуха. — Богатата на кислород атмосфера тук щеше да е проблем, ако имаше гори или савани, в които лесно да избухват пожари. Трябва да видиш мусонните гръмотевични бури. Но гората бонзай при цепнатината и папратовите гори откъм дъждовната страна на Фари са едва ли не единствените лесно запалими неща тук. А дървото бонзай, което използваме в строителството, е прекалено плътно, за да гори.

Известно време вървяхме в мълчание един зад друг.

Вниманието ми бе съсредоточено върху перваза. Когато завихме зад остра скална издатина, пътеката се разшири, откри се отлична гледка и пред нас видях Хсуан-кунг Ссу, „Храмът, висящ във въздуха“.

Отблизо, малко по-ниско и на изток от него, той все още изглеждаше магически увиснал във въздуха. Някои от по-ниските, по-стари сгради имаха каменни или тухлени основи, но повечето бяха построени над бездната. Пагодите бяха заслонени от огромната скала, извисяваща се около седемдесет и пет метра над тях, но почти до върха й пълзяха стълби и платформи.

Навлязохме сред хората. Пъстрите чуби и вездесъщите катерачески стремена не бяха единствените общи показатели тук: повечето от лицата, които с учтиво любопитство се взираха в мен, изглежда водеха произхода си от континента Азия на Старата Земя. Хората бяха сравнително ниски за свят с приблизително стандартна гравитация. Те кимаха и почтително се отдръпваха встрани, докато Рахил ме водеше сред тълпата, нагоре по стълбите, през ухаещите на тамян и сандалово дърво зали на някои от сградите, през веранди, висящи мостове и изящни стълбища. Скоро стигнахме до горните равнища на Храма, където строителството продължаваше с бързи темпове. Дребните фигури, които бях видял през бинокъла, сега бяха живи човешки същества, пъшкащи под тежките си кошници с камъни, хора, миришещи на пот и честен труд. Безшумната работа, която бях наблюдавал от корабния балкон, се превърна в глъчка от удари на чук, звън на длета, кънтеж на брадви и викове на работници сред контролирания хаос, типичен за всеки строителен обект.