Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Ужасно ли беше пътуването ти до кораба? Разказвай.

— Пет години! — възкликнах аз. — Защо не ми каза…

— Казах ти. Дори ти извиках.

— Кога? В Ханибал ли? Когато бях…

— Да. После извиках „Обичам те“. Спомняш ли си?

— Спомням си, но… щом си знаела… пет години, искамда кажа…

Двамата говорехме едновременно, почти заеквахме. Открих, че се опитвам да й разкажа за всички телепортатори, за бъбречния камък на Витъс-Грей-Балианъс Б, за народа на Спиралния спектър на Амойет, за облачния свят, за напомнящото на сепия създание — като през цялото време й задавах въпроси и отново продължавах да бъбря, преди да успее да ми отговори.

Енея не преставаше да се усмихва.

— Изглеждаш ми същият, Рол. Изглеждаш ми същият Но пък, по дяволите, предполагам, че така и трябва. За теб са изминали… колко… седмица-две пътуване и студен сън на кораба.

Усетих прилив на гняв насред обзелия ме радостен шемет.

— По дяволите, Енея. Трябваше да ми кажеш за време-дълга. И навярно за телепортирането на свят без река или твърда земя. Можех да загина.

Енея кимаше.

— Но аз не бях сигурна, Рол. Това не беше сигурно, а както винаги само… възможно. Тъкмо затова двамата с А. Бетик вградихме параплатното в каяка. — Тя отново се усмихна. — Предполагам, че ти е помогнало.

— Но си знаела, че се разделяме задълго. За години. — Не изрекох последните думи като въпрос.

— Да.

Понечих да заговоря, усетих, че гневът ми изчезва също толкова бързо, колкото се бе появил, и я хванах за ръцете.

— Радвам се да те видя, хлапе. — Енея отново ме прегърна и този път ме целуна по бузата по познатия ми начин от времето, когато беше дете и й бях доставил удоволствие с някаква шега или забележка.

— Хайде — каза тя. — Следобедната смяна свърши. Ще ти покажа нашата платформа и ще те запозная с някои хора.

„Нашата платформа?“ Последвах я надолу по стълби и мостове, които не бях забелязал на идване.

— Добре ли си, Енея? Искам да кажа… всичко наред ли е?

— Да. — Тя хвърли поглед през рамо и отново ми се усмихна. — Всичко е наред, Рол. — Пресякохме тераса, разположена отстрани на най-горната от три пагоди, построени една върху друга. Усетих, че повърхността леко се люлее и когато излязохме на тясната платформа между пагодите, цялата постройка завибрира. Забелязах, че хората напускат най-западната пагода по тясна пътека покрай скалната стена.

— Тази част малко се клати, но е достатъчно устойчива — усетила страха ми, каза Енея. — В дупки, пробити в скалата, са вкарани греди от по-здрав бор бонзай. Това поддържа цялата инфраструктура.

— Гредите гният — отвърнах аз, докато я следвах по къс висящ мост, който се люлееше на вятъра.

— Така е — съгласи се тя. — Затова са подменяни на няколко пъти през осемстотинте и няколко години, откакто Храмът е тук. Никой не знае точно колко пъти. Архивите им са по-несигурни от платформите.

— И са те наели да продължиш строежа на това място, така ли? — попитах аз. Бяхме излезли на тераса от виненочервено дърво. В края й се издигаше стълба, водеща към друга платформа, от която излизаше още по-тесен мост.

— Да — потвърди Енея. — Аз съм нещо като архитект и строителен инженер. Когато пристигнах, ръководих строежа на таоистки храм край Потала и Далай лама реши, че може би ще успея да довърша изграждането на Храма, висящ във въздуха.

— Когато си пристигнала — повторих аз. Намирахме се на висока платформа по средата на сградата. Заобикаляха я красиво резбовани парапети и върху нея се издигаха две малки пагоди. Енея спря пред вратата на първата. — Храм? — попитах.

— Моят дом. — Тя се усмихна и посочи към вътрешността. Надникнах. Квадратната стая бе само три метра широка. Подът й беше от полирано дърво, покрито с две малки рогозки татами 14 14 Японски плътни сламени рогозки. — Б.пр. . Най-удивителна бе отсрещната стена — такава просто нямаше. Параваните шоджи 15 15 Леки японски паравани от прозрачна хартия, използвани като плъзгащи се врати. — Б.пр. бяха отворени и стаята гледаше към откритото пространство. Вятърът, който вееше покрай скалната стена, шумолеше в листата на три подобни на върбови клонки в красива жълта ваза, поставена върху ниска дървена платформа до западната стена. Това бе единствената украса.

— Тук се събуваме, преди да влезем в някоя сграда — освен в преходните коридори — каза Енея и ме поведе към другата пагода. Беше почти като първата, само че параваните бяха затворени и на пода до тях имаше дюшек. — Вещите на А. Бетик — продължи тя, като посочи към малко, червено шкафче до дюшека. — Тук сме ти приготвили място. Хайде, влизай. — Енея изу ботушите си, тръгна по татамито, дръпна параваните и седна по турски на рогозката.