Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Събух се, оставих раницата до южната стена и отидох да седна до нея.

— Е — каза тя и отново ме хвана за горната част на ръцете. — Божичко.

За миг не бях в състояние да говоря. Зачудих се дали височината или богатата атмосфера не ме правят толкова емоционален. Съсредоточих се върху върволиците от хора в ярки чуби, които напускаха Храма по тесните первази и мостове на запад по скалната стена. Точно срещу отворената врата сияеше масивът на Хенг Шан, чиито ледници блестяха под късното следобедно слънце.

— Господи — тихо казах аз. — Тук е прекрасно, хлапе.

— Да. И опасно, ако човек не внимава. Утре с А. Бетик ще те заведем горе на скалата и ще ти изнесем освежителна лекция по катераческа екипировка и обичаи.

— По-скоро основен курс — отвърнах аз. Не можех да откъсна поглед от лицето й, от очите й. Страхувах се, че ако отново докосна голата й кожа, помежду ни ще прескочи електрически ток. Спомнях си как беше, когато я докосвах като дете. Поех си дъх. — Добре. Когато си пристигнала тук, Далай лама — който и да е той — е казал, че можеш да работиш на Храма. И кога пристигна тук? Как пристигна тук? Кога срещна Рахил и Тео? Кого друг познаваш добре тук? Какво се случи, след като се сбогувахме в Ханибал? Какво се случи с всички останали в Талиезин? Преследваха ли те мирски войски? Къде научи всички тези архитектурни неща? Все още ли разговаряш с Лъвовете, Тигрите и Мечките? Как…

Енея вдигна ръка. Тя се смееше.

— Едно по едно, Рол. И аз трябва да чуя всичко за твоето пътуване, нали знаеш. Вгледах се в очите й.

— Сънувах, че разговаряме — промълвих аз. — Ти ми разказа за четирите стъпки… за научаването на езика на мъртвите… за научаването…

— На езика на живите — довърши вместо мен тя. — Да. И аз го сънувах.

Трябва да бях повдигнал вежди.

Енея се усмихна и сложи ръцете си върху моите. Сега дланите й бяха по-големи и покриваха огромния ми юмрук. Спомнях си времето, когато и двете й ръце биха потънали в една от дланите ми.

— Спомням си съня, Рол. Сънувах също и че страдаш… че те боли кръстът…

— Бъбречен камък — обясних аз, като потръпнах от спомена.

— Да. Е, предполагам, това показва, че щом можем да имаме общи сънища, докато сме на светлинни години един от друг, все още сме приятели.

— На светлинни години — повторих аз. — Добре, как преодоля тези светлинни години, Енея? Как стигна тук? Къде другаде си била?

Тя кимна и започна да разказва. Вятърът развяваше косите й през отворените паравани. Докато говореше, привечерната светлина ставаше по-наситена и се издигаше по планината на север и по скалната стена на изток и запад.

Енея последна напуснала Талиезин-запад, но това станало само четири дни, след като бях поел надолу по течението на Мисисипи. Другите чираци заминали през различни телепортатори, каза тя, и спускателният кораб използвал остатъка от енергията си, за да ги отнесе до порталите — при моста „Голдън гейт“, накрая на Големия каньон, на връх Ръшмор под ръждивите подпорни греди на ракетните площадки в историческия парк „Летище Кенеди“ — очевидно навсякъде из западното полукълбо на Старата Земя. Телепортаторът на Енея бил вграден в кирпичен дом в пуебло на север от пустия град Санта Фе. А, Бетик се телепортирал заедно с нея. Това ме накара ревниво да премигна, но не казах нищо.

Първото й телепортиране я отвело на свят с висока гравитация, наречен Иксион. Мирът бил установил присъствието си там, но то се съсредоточавало главно в другото полукълбо. Иксион не успял да се възстанови след Падането и високото, покрито с джунгла плато, на което пристигнали Енея и А. Бетик, представлявало лабиринт от обрасли развалини, обитавани предимно от воюващи помежду си племена неомарксисти и индиански възродители. Тази летлива смес била дестабилизирана още повече от банди отстъпници и скитащи АРНисти, опитващи се да възстановят всички регистрирани видове динозаври от Старата Земя.

Енея представяше историята от смешната й страна. Разказа ми как криела синята кожа на андроида с огромни количества от декоративната боя за лице, използвана от местните. Проявила нечувана дързост за шестнайсетгодишно момиче, като искала пари — или в този случай храна и кожи, — за да оглави възстановяването на старите иксионски градове Канбар, Илиумут и Маовил. Но успяла. Не само че помогнала за реконструкцията на три от старите градски центрове и на безброй малки къщи, но и започнала поредица от „дискусионни кръгове“, на които се събирали слушатели от десетки воюващи помежду си племена.