Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Хората притежавали техническите средства, необходими за изтребването на усъвършенстваните убийци за по-малко от година, но обитателите на света избрали друг път: номадите поели риска да се сражават с хищниците, пазейки огромните конски стада, а гражданите започнали да издигат стена — една-единствена стена, дълга повече от пет хиляди километра, отделяща по-дивите райони от саваните и еволюиращите цикладови гори на юг. И постепенно тази стена се превръщала в нещо повече, в огромния линеен град Грумбридж Дайсън Д, висок трийсет метра и изобилстващ на джамии и минарета. Отгоре му минавал път, достатъчно широк, за да се разминат свободно три колесници.

Колонистите били прекалено малко и прекалено заети с други проекти, за да отделят цялото си време на стената, но за тази цел програмирали роботи и извадили андроиди от резервоарите в трюмовете на семенния си кораб. Енея и приятелите й се включили в проекта и работили шест стандартни месеца, докато стената придобивала форма и започвала неуморния си марш в основата на планините и по края на тундрата.

— А. Бетик откри там единия си брат и сестра си — тихо каза Енея.

— Боже мой — промълвих аз. Почти бях забравил. Когато няколко години преди това бяхме на Сол Дракони Септем, седнали край отоплителния куб в покрития с книги кабинет на отец Главк, намиращ се в небостъргач, който на свой ред бе замръзнал във вечния ледник на атмосферата на този свят… А. Бетик ни бе разказал за една от причините за идването си на това пътуване, заедно с детето Енея и мен: въпреки всякаква логика, той се надяваше да открие тримата си братя и сестра си. Разделили ги малко след края на обучението им като деца… ако ускорените първи години на андроидите могат да се нарекат „детство“.

— Значи ги е открил? — удивено попитах аз.

— Двама от тях — повтори Енея. — Брат си А. Антиб и сестра си А. Дария.

— Приличаха ли на него? — попитах. — Старият поет използваше андроиди в пустия си град Ендимион, но не бях обърнал внимание на който е да е друг от тях, освен на А. Бетик. Прекалено много ми се бе случило прекалено бързо.

— Много — отвърна тя. — Но и бяха много различни. Навярно той ще ти разкаже повече.

Енея приближаваше края на разказа си. След шест стандартни месеца работа на стената-град се наложило да напуснат Грумбридж Дайсън Д.

— Наложи ли ви се? Заради Мира ли?

— Заради Комисията за мир и справедливост, ако трябва да сме съвсем точни — кимна тя. — Не искахме да си тръгваме, но нямахме друг избор.

— Каква е тази Комисия за мир и справедливост? — повдигнах вежди. Нещо в начина, по който бе произнесла думите, накара космите по ръцете ми да настръхнат.

— По-късно ще ти обясня — каза Енея.

— Добре, но сега ми обясни нещо друго. Енея кимна и зачака.

— Казваш, че си останала на Иксион пет стандартни месеца — заговорих. — Три месеца на Мауи-обетована, шест месеца на Ренесанс Вектор, три месеца на Патауфа, четири стандартни месеца на Амритсар, около шест стандартни месеца на… как беше?… Грумбридж Дайсън Д?

Тя кимна.

— И твърдиш, че си тук от около една стандартна година?

— Да.

— Това са само трийсет и девет стандартни месеца — продължих аз. — Три стандартни години и три месеца.

Енея чакаше. Ъгълчетата на устата й леко потрепваха. но разбирах, че няма да се усмихне… по-скоро ми се струваше, че сякаш се опитва да не заплаче. Накрая тя отвърна:

— Винаги си бил силен по математика, Рол.

— Пътуването ми дотук отне пет години време-дълг — тихо казах аз. — За теб това са били около шейсет стандартни месеца, но ти ми разказа само за трийсет и девет от тях. Къде са другите двайсет и един стандартни месеца, хлапе?

Видях в очите й сълзи. Устните й леко трепереха, но тя се опита да отговори спокойно.

— За мен това бяха шейсет и два стандартни месеца, една седмица и шест дни — каза Енея. — Пет години, два месеца и един ден време-дълг на кораба, около четири дни ускоряване и намаляване на скоростта и осем дни път. Забрави времето си за път.

— Добре, хлапе — съгласих се аз, като виждах емоционалния кладенец в нея. Ръцете й трепереха. — Искаш ли да ми разкажеш за другите… колко бяха?

— Двайсет и три месеца, една седмица и шест часа — каза тя.

„Почти две стандартни години — помислих си аз. — И не иска да ми разкаже какво й се е случило през това време.“ Никога преди не я бях виждал да проявява такова самообладание — сякаш се мъчеше да се задържи физически цяла, съпротивлявайки се на някаква ужасна центробежна сила.