— По-късно ще поговорим за това — обеща тя и посочи през отворената врата към скалната стена на запад от Храма. — Виж.
Едва можех да различа фигурите — двукраки и четирикраки — по тесния перваз. Все още бяха на няколко клика. Отидох при раницата си, извадих бинокъла и погледнах през него.
— Животните са зигокози — поясни Енея. — Носачите са наети на пазара Фари и на сутринта ще се върнат обратно. Виждаш ли някой познат?
Виждах. Синьото лице под качулката на чубата изглеждаше непроменено. Обърнах се към Енея, но тя очевидно нямаше да ми каже нищо повече за липсващите две години. Отново я оставих да промени темата.
Тогава тя започна да ме разпитва и когато А. Бетик се върна, двамата все още разговаряхме. Жените — Рахил и Тео — влязоха няколко минути по-късно. Вдигнаха едно от татамитата и в пода до паравана видях мангал. Енея и андроидът започнаха да готвят за всички. Дойдоха и други, с които ме запознаха — надзирателите Джордж Тсаронг и Джигме Норбу, две сестри, които ръководеха резбоването на парапетите — Куку и Кей Се, Гяло Тондъп в официалната му копринена роба и Джигме Таринг във войнишка униформа, монахът-учител Чим Дин и Нга Уанг Таши, игумен на гомпата при Храма, висящ във въздуха, монахиня на име Донка Няпсо, пътуващ търговец на име Тромо Трочи от Дому, Тсипон Шакабра, който надзираваше строителството на Храма от името на Далай лама, и прославеният катерач и летец Ломо Дондруб, навярно най-удивителният мъж, който бях виждал, и — както по-късно разбрах — един от малцината летци, пиещи бира или делящи хляб с дугпите, друкпите или друнгпите.
Храната бе тсампа и момо — печен ечемик, разбъркан в чай с масло от зигокоза, каша, която човек омесваше на топка и ядеше с други топки от задушено тесто с гъби, студен език от зигокоза, захаросан бекон и парчета чушки, които според думите на А. Бетик идваха от прословутите градини на Хей уанг-му. Докато раздаваха купичките с храна, дойдоха още хора — Лабсанг Самтен — който, прошепна ми андроидът, бе по-голям брат на сегашния Далай лама и караше третата си година като монах в Храма, както и различни друнгпи от гористите цепнатини — включително майсторът дърводелец Чангчи Кенчунг с неговите дълги, засукани мустаци, Пери Самдуп, преводач, и Римси Кипуп, замислен и тъжен млад работник. Не всички монаси, които наминаха онази вечер, произхождаха от китайско-тибетски колонисти от Старата Земя. Заедно с нас се смееха и надигаха грубите си халби с бира безстрашните катерачи Харуюки Отаки и Кенширо Ендо, майсторите Войтек Майер и Януш Куртика и тухларите Ким Байунг-Сун и Вики Гросели. Тук беше кметът на Йо-кунг най-близкия скален град — Чарлз Чи-кяп Кемпо, — който също служеше като велик шамбелан на всички свещеници от Храма и бе член на Тсонгду, регионалния съвет на старейшините, и съветник в Ик-Тшанг, буквално „Гнездото на буквите“, тайният четиричленен орган, който следеше напредването на монасите и назначаваше всички свещеници. Чарлз Чи-кяп Кемпо беше първият сред нас, който изпи достатъчно, за да заспи. Чим Дин и неколцина други отнесоха хъркащия мъж от платформата и го оставиха да спи в ъгъла.
Имаше и други — поне четирийсет души трябва да изпълваха малката пагода, докато последните слънчеви лъчи изчезваха и светлината на Оракул и другите луни огряваше облаците под нас, — но тази нощ аз забравих броя им, докато ядяхме тсампа и момо и пиехме огромни количества бира на ярката светлина на факлите в Хсуан-кунг Ссу.
Няколко часа по-късно същата вечер излязох да се облекча. А. Бетик ми показа пътя до тоалетните. Бях предположил, че просто използват края на платформите, но той ме увери, че на свят, на който жилищните сгради са многоетажни, това се смята за неподходящо. Тоалетните бяха вградени в скалата и заобиколени с бамбукови паравани. Санитарните инсталации се състояха от хитро проектирани тръби и шлюзове, водещи в дълбоките цепнатини на скалата, както и от умивалници, вдълбани в каменни плотове. Имаше дори душове и затопляна от слънцето вода за миене.
Когато си измих ръцете и лицето и се върнах навън на платформата — леденият вятър малко ме отрезви, — застанах до андроида на лунната светлина и се загледах към сияещата пагода, в която хората се бяха наредили в концентрични кръгове около младата ми приятелка. Смехът и хаосът отслабваха. Един по един монасите, свещениците, работниците, дърводелците, каменоделците, игумените на гомпите, кметовете и зидарите задаваха тихи въпроси на младата жена и тя им отговаряше.
Читать дальше