Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Когато ме осъдиха на смърт в шрьодингерова кутия — всъщност, с яйцевидна форма, — ми позволиха да взема със себе си съвсем малко лични вещи. Носех собствените си дрехи. Кой знае защо ми бяха дали малко килимче за пода на шрьодингеровата ми килия — беше древно, малко по-късо от два метра и метър широко, разнищено и с откъснат ъгъл. Пълно копие на хокинговото килимче на Консула. Бях загубил оригинала на Mare Infinitum много години по-рано и подробностите за повторното му откриване все още предстоят да бъдат разказани. Бях дал истинското хокингово килимче на А. Бетик, но мъчителите ми трябва да се бяха забавлявали, постилайки пода на предсмъртната ми килия с това безполезно негово копие.

И така, позволиха ми да донеса тук дрехите си, фалшивото хокингово килимче и големия колкото длан дисков дневник, който бях взел от кораба на Тян Шан. Комуникационният елемент на дневника бе обезвреден — не че лъчите му щяха да са в състояние да пробият енергийната обвивка на шрьодингеровата кутия или че би имало кого да повикам на помощ, — но след като внимателно проучиха паметта на дневника по време на процеса ми, те я оставиха непокътната. Именно на Тян Шан бях започнал да си водя дневник.

Тъкмо тези бележки бях повикал на екрана в шрьодингеровата котешка кутия, преглеждайки ги преди да напиша тази най-лична част, и струва ми се, именно непосредствеността им ме накара да използвам в разказа сегашно време. Всичките ми спомени за Енея са живи, но някои от образите, повикани пред очите ми от тези припрени бележки, нахвърляни в края на дълъг ден работа или приключения на Тян Шан, са толкова жизнени, че ме карат да плача от чувство за загуба. Докато пиша тези думи, отново преживявам същите мигове.

А някои от дискусионните й групи дословно бяха записани в дисковия дневник. През последните дни ги слушах просто, за да чуя отново мекия глас на Енея.

— Разкажи ни за Техноцентъра — моли един от монасите по време на дискусионния час в нощта на пристигането на Мира. — Моля те, разкажи ни за Техноцентъра.

Енея се поколебава само за миг и леко свежда глава сякаш подрежда мислите си.

— Имало едно време — започва тя. Винаги започва така дългите си обяснения. — Имало едно време — продължава Енея, — преди повече от хиляда стандартни години, преди Хеджира… преди Голямата грешка от ’08-а… самостоятелни интелекти. Единствените самостоятелни интелекти, известни на нас, хората, и това сме били самите ние. Тогава сме смятали, че ако човечеството някога създаде друг интелект, това ще е резултат на мащабен проект… огромна маса от силикон, древни устройства за усилване, превключване и регистриране, наречени транзистори, чипове и вериги… машина с много вериги, с други думи, имитираща по форма и функция човешкия мозък.

Разбира се, ИИ не еволюирали по този начин. Те образно казано започнали съществуването си, когато ние хората сме гледали в друга посока.

Сега трябва да си представите Старата Земя преди човечеството да основе извънземни колонии. Хокинговият двигател не съществува. Да не говорим за междупланетни полети. Хора живеели единствено на прекрасния синьобял свят на Старата Земя.

Към края на двайсети век, християнската епоха, този малък свят имал примитивна инфосфера. Основните планетарни телекомуникации еволюирали в децентрализирана система от стари, основани на силикон компютри, не изискващи организация или йерархия, не изискващи нищо друго, освен общи принципи на комуникация. Създаването на кошерен ум с разпределена памет било неизбежно.

Първите линейни предшественици на днешните личности от Техноцентъра не били резултат от проекти за създаване на изкуствен интелект, а на случайни усилия за симулиране на изкуствен живот. През четирийсетте години на двайсети век прапрадядото на Техноцентъра — математик на име Джон фон Нойман — провел изпитанията за изкуствено самовъзпроизводство. Веднага щом първите основани на силикон компютри станали достатъчно малки за да си играят с тях отделни хора, любопитни аматьори започнали да се занимават със синтетична биология в самките на микропроцесорните цикли на тези машини. В началото на шейсетте години възникнал свръхживот — самовъзпроизвеждащ се, съхраняващ информацията, интерактивен, метаболизиращ и еволюиращ. През последното десетилетие на века той избягал от границите на отделните машини в зараждащата се планетарна инфосфера, която наричали „Интернет“ или „Мрежата“.