Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Тя пак се изкикоти, после в мрачно мълчание откъсна Джошуа от крака си, бутна го към ъгъла на коридора, изтича към лимоненожълтата си кола и отпраши.

— Не — решително заяви Антон, докато се качвахме на влака към къщи.

— Какво „не“?

— Просто не мога да си представя, че тя някога е правила секс. Има игленик вместо сърце. Как ли я кара малката Попи? Като гледам, Мистър Мускул е единственият мъж, който я интересува.

— Може да си ляга с Мистър Пропър.

— Стига, че си представям страшни гледки. Боже, наистина е противна.

— Знам. Но татко е луд по нея и трябва да я търпя. В много отношения му действа положително.

— Например?

— Укротява излишния му финансов авантюризъм.

— Искаш да кажеш, че е достатъчно хитра да остане господарка на Замъка на ужасите?

— Поне винаги ще имат покрив над главите.

— Е, да.

— Ще направиш ли нещо за мен? — попита Антон.

— Каквото поискаш — отговорих аз. Глупаво.

— Продава се една къща на Грантъм Роуд. Ще дойдете ли с Ема да я видим заедно?

След като помълчах, попитах:

— Колко й искат?

— Четиристотин и седемдесет хиляди.

— Защо искаш да гледаме къща, която никога няма да можем да си позволим, дори и след милион години?

— Гледам я всеки ден на път за метрото и подразни любопитството ми. Прилича на къщичка от приказките, много необичайна за Лондон.

— Защо я продават?

— Принадлежала е на един старец, който починал. Семейството му не я иска.

Изведнъж почувствах буца в стомаха си. Антон е проверил всичко това, без да ми каже.

— Не пречи да я видим — съгласих се.

Не смятах да се предавам. Но той искаше толкова малко от мен, как можех да му откажа?

— Ето я — посочи Антон, застанал пред самостоятелна, солидна къща, облицована с червени тухли, със заострен готически покрив. Приличаше на миниатюрен замък и не изглеждаше нито прекалено голяма, нито прекалено малка. Съвсем подходяща.

Задник.

— Викторианска е — обясни Антон, като отвори портичката и протегна ръка. Ема и аз го последвахме по къса, тясна пътечка до покрита с плочи веранда, засенчена с насмолен покрив. Един младеж с костюм и ботуши веднага отвори тежката синя входна врата. Грег, агентът по недвижими имоти.

Прекрачих прага и се озовах в антрето, вратата се затвори зад мен и ме обзе спокойствие. Тук вътре светлината беше съвсем различна. Подобният на ветрило прозорец с цветни стъкла над входната врата хвърляше шарени петна върху дървения под и всичко тънеше в злато и покой.

— Повечето мебели ги няма — каза Грег. — Роднините на стареца ги взеха. Да започнем оттук, какво ще кажете?

Стъпките ни отекваха по дървените ходове, когато го последвахме в стая, простираща се по цялата дължина на къщата. В предната част имаше красив, напомнящ бойница прозорец, а в задната — стъклени врати, водещи към градината, която бе обрасла с ружи и всякакви цветя. Вдясно се извисяваше камина в стил Уилям Морис (Уилям Морис — английски дизайнер, занаятчия и писател. — Б. пр.), облицована с керамични плочи.

— Оригинална е — каза Грег, почуквайки по нея с кокалчетата на ръцете си.

Долавяше се лек аромат на тютюн за лула и аз си представих деца, обути в обуща с катарами, които ядяха захаросани ябълки и и играеха с дървено конче-люлка.

От другата страна на коридора имаше малка, уютна, квадратна стая, също с подобно на бойница прозорче и камина.

— Това може да бъде кабинетът ти — каза Антон. — Лили е писателка — поясни той на Грег.

— О — възкликна любезно последният. — Чувал ли съм името ви?

— Казвам се Лили Райт — отговорих стеснително.

— О — повтори той. Името ми нищо не му говореше. — Ами много хубаво.

Дъските под прозореца изскърцаха и внезапно си спомних за една американка, която искала да пресъздаде копие на викторианска къща и платила за автентично скърцащи дъски. Те си стояха тук, където им беше мястото.

— Мога да поставя бюрото си там — казах аз, докосвайки стената. Парче гипс се посипа по пода.

— Ясно е, че къщата има нужда от някои поправки — каза Грег. — Сигурно ще бъде интересно да се реставрира.

— Да — съгласието ми беше откровено.

Кухнята се оказа мрачна и тайнствена.

— Можем да съборим стената към съседното помещение — промърморих, без да зная как ще стане, но идеята ми се струваше приятна.

Вече можех да я видя. Разширената ми кухня щеше да бъде четири пъти по-голяма от сегашната и щяхме да я застелем с плочи от теракота в топли тонове. Тежка керамична купа щеше да стои върху печката и ако дойдат неочаквано гости, ще изляза боса, ще ги поканя сърдечно, ще ги нагостя с вечеря и ще им предложа от домашното ми черничево вино. Ще бъда като Найджела Лоусън.