Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Той се появи изпод душа.

— Какво има?

— Излязла е статията на Марта Хоуп Джоунс.

— Аз ще отида — Антон нахлузи дрехите върху върху все още мокрото си тяло и се запъти към вратата.

Докато го нямаше, продължих автоматично да обличам Ема, шепнейки: „Моля те, нека бъде положителна, моля те, нека бъде положителна.“

Скоро Антон се върна с вестник, навит на руло под мишницата.

— Е? — попитах тревожно.

— Не съм погледнал.

Разстлахме вестника на пода и заразгръщахме страниците с треперещи пръсти.

Открихме я. Заемаше цели две страници, озаглавена „Добро и зло“ (Игра на думи. Името на героинята Wright звучи като думите добро, право и право и пиша. — Б. пр.), сякаш да разнообрази „Лили изписа пътя си към успеха“ и „Право напред, Райт!“ Какви ли още жестоки каламбури ще им хрумнат?

Поне снимката беше добра; веднъж и аз да изглеждам интелигентна, а не като пълен кретен. Но под снимката на Марта, с пагони, щръкнали до ушите, имаше ужасна снимка на насиненено рамо. Под нея пишеше: „Подобни бяха и синините на Лили.“ О, Боже.

Започнах бързо да чета.

Лили Райт се издигна високо в класациите с романа си „Церовете на Мими“. Но не правете грешката да мислите, че това е резултат от упорит труд. „Завърших я само за осем седмици“, злорадстваше Лили. „Повечето книги ги пишат по пет години и дори тогава не виждат бял свят.“

Сякаш някой ме поля със студена вода.

— Не съм злорадствала — промълвих аз. — И какво иска да каже с роман в кавички. То си е роман.

Книгата на Лили беше окачествена като „копринено нежна“, но не може да се каже същото за авторката й. Показвайки арогантно пренебрежение към мнението на околните, Лили заявява: „Не ме е грижа какво казват критиците.“

Погледът ми се върна към снимката ми. Вече не изглеждах интелигентна, имах вид на пресметлива. Тя продължаваше да ме цитира:

„Добре дошли в скромното ми обиталище.“ Е, все някой трябваше да го каже.

Имаше забележка за прането, съхнещо в кухнята…

Райт пет пари не дава за красотата и хигиената на дома си.

Блокчето от „Лего“…

Ако ви поканят да седнете, безразсьдство е да очаквате, че домакинята е прибрала всички остри предмети от канапето.

Това, че не съм омъжена…

Лили има малка дъщеричка, но не си дава труд да я узакони. И коя майка праща детето си да играе навън при температура под нулата?

Беше УЖАСНО.

— Оприличила ме е на Кортни Лав — казах, отвратена до крайна степен.

Цитираше най-лошите части от статиите в „Обзървър“ и „Индипендънт“, в случай, че някой е пропуснал да ги прочете. Разказваше историята за нападението над мен, като наблягаше на факта, че като резултат все още не работя.

Травмата, причинена от нападението, още не е отминала. Въпреки че Райт има достатъчно пари в банката, предпочита да продължи да живее в мизерен едностаен апартамент, напомнящ на бордей. Това ли мисли, че заслужава? Ако е така, навярно е права.

— В коя банка имам пари? — попитах аз. — Като изключим аванса ми, не съм видяла и петак. И каква съм била? Арогантна? По-скоро ме обсаждат самодоволници. И това не е едностаен апартамент, а апартамент с една спалня.

За първи път оптимизмът на Антон се беше изчерпал. Нищо хубаво не можеше да се каже. Нито дума.

— Трябва ли да я съдим? — попитах.

— Не знам — замислено ми отговори той — твоята дума срещу нейната и голяма част от това, което казва, е нейно мнение, а не можеш да съдиш хората за това. Но да поговорим с Джоджо по този въпрос.

— Добре — облъхна ме свеж полъх. Беше милион пъти по-лошо от материала в „Обзървър“. Онзи само заливаше с помия книгата ми, а този хвърляше кал по самата мен.

— Само отчаяни хора могат да бъдат тъй жестоки — сама се опитвах да се убедя. — Навярно е много нещастна.

— И аз щях да бъда, ако приличах на нея. Ами четките за обувки, дето ги е лепнала на рамената си? Не ти ли се повръща от тях?

Поклатих глава.

— Боже, изглеждаш много зле.

Прочетохме го още веднъж и открихме маса неточности, които бяхме пропуснали от ужас.

— Антон, излиза, че си истински дръвник.

— Дръвник ли?

— Да.

— И ОТКЪДЕ е измислила всички тези лъжи? И кучката нищо не казва за бисквитите — независимо, че бяха от най-хубавите.

— Ще се обадя на Джоджо — но отговори само телефонният й секретар.

Антон и аз се спогледахме — не бяхме емоционално готови да се справим с подобно нещо. Дори Ема беше необичайно тиха.

Помълчахме, след което Антон каза:

— Добре, имам идея.